Пир за врани

— Деветте Свободни града са дъщерите на някогашна Валирия — беше я учил милият човек, — но Браавос е незаконното дете, избягало от дома. Ние сме народ от мелези, синове на роби, на курви и на крадци. Предците ни са дошли от половин стотина земи, за да намерят убежище тук, да се спасят от господарите на дракони, които ги поробили. И десетки богове са дошли с тях, но има един бог, който е общ за всички.

— Онзи с Многото лица.

— И с много имена — каза милият човек. — В Кохор той е Черният козел, в Юай Тай е Лъвът на нощта, във Вестерос е Странникът. Всички хора трябва да му се поклонят накрая, все едно дали почитат Седмината или Господаря на Светлината, или Майката Луна, или Удавения бог, или Великия пастир. Цялото човечество е негово… иначе някъде по света щеше да има народ, който живее вечно. Знаеш ли за народ, който живее вечно?

— Не — отвърна тя. — Всички хора трябва да умрат.

Винаги заварваше милия човек да я чака, щом се върнеше крадешком при храма на хълмчето в нощта, когато луната станеше черна.

— Знаеш ли нещо, което не знаеше, когато ни остави? — винаги я питаше той.

— Знам какво слага Беко Слепия в лютивия сос за стридите — отвръщаше тя. — Знам, че глумците в „Синия фенер“ ще играят „Господаря с ужасното лице“, а глумците от „Кораба“ смятат да им отвърнат със „Седем пияни гребци“. Знам, че продавачът на книги Лото Лорнел спи в къщата на търговския капитан Моредо Престейн всеки път, когато доблестният капитан е на път, и се маха, щом „Виксен“ се върне.

— Добре е, че знаеш тези неща. А коя си ти?

— Никоя.

— Лъжеш. Ти си Кет от каналите, знам го много добре. Иди и спи, дете. Утре ще трябва да служиш.

— Всички хора трябва да служат.

И го правеше, три дни на всеки тридесет. Докато луната беше черна, тя беше никоя, слуга на Бога с Многото лица, в роба от черно и бяло. Пристъпваше до милия човек в уханния мрак и носеше железния си фенер. Умиваше мъртвите, прибираше дрехите им и броеше монетите им. В някои дни все още помагаше на готвачката Умма, режеше големите бели гъби и вадеше костта на рибите. Ала само докато луната беше черна. През останалото време беше сираче с охлузени ботуши, прекалено големи за ходилата й, и с опърпано кафяво наметало, викаше: „Миди, раци, стриди“ и тикаше количката си из Пристана на Рагман.

Тази нощ луната щеше да е черна — предната бе само едно тънко резенче.

— Знаеш ли нещо, което не знаеше, когато ни остави? — щеше да я попита милият човек, щом я видеше.

„Знам, че дъщерята на Бруско Брея се среща с едно момче на покрива, щом баща й заспи — помисли си. — Брея се оставя да я опипва, казва Талея, макар да е само плъх от покривите, а нали уж всички плъхове от покривите са крадци“. Но това беше само едното нещо. На Кет й трябваха още две. Не се притесняваше. Долу при корабите винаги имаше да се научат нови неща.

Щом се прибраха, Кет помогна на синовете на Бруско да разтоварят лодката. Бруско и дъщерите му разделиха купеното на три колички и подредиха раците, мидите и стридите на пластове върху пресни водорасли.

— Върнете се, като продадете всичко — каза Бруско на момичетата, както правеше всяка сутрин, и те тръгнаха да си хвалят стоката. Брея щеше да откара количката си на Пурпурния пристан, да продава на браавошките моряци, хвърлили котва там. Талея щеше да опита по уличките покрай Лунното езеро или да продава между храмовете на Острова на боговете. Кет се запъти към Пристана на Рагман, както правеше девет дни от всеки десет.

Само на браавоши бе позволено да използват Пурпурния пристан, от Удавения град и Двореца на Морския господар; корабите на градовете посестрими и от останалата част на широкия свят трябваше да използват Пристана на Рагман — по-бедно, грубо и мръсно пристанище от Пурпурния. Беше и по-шумно, моряците и търговците се тълпяха по кейовете и уличките му, омесени със слуги и крадци. Кет го обичаше повече от всяко друго място в Браавос. Харесваше й шумът и странните миризми, и да вижда какви кораби са дошли с вечерния прилив и кои са си заминали. И моряците й харесваха: буйните тироши с кънтящите гласове и боядисаните мустаци; светлокосите лисенци, които все се опитваха да смъкнат цената; ниските трътлести космати моряци от Пристана на Ибен, с ругатните, които ръмжаха с ниските си дрезгави гласове. Любимците й бяха от Летните острови, с гладките тъмни кожи, като тиково дърво. Носеха плащове от пера, с червено, зелено и жълто, а високите мачти и белите платна на лебедовите им кораби бяха великолепни.

И вестероши имаше понякога, гребци и моряци от гемии от Староград, търговски галери от Дъскъндейл. Кралски чертог и Града на гларуса, гемии с едри туловища, натоварени с вино от Арбор. Кет знаеше браавошките думи за миди, раци и стриди, но по Пристана на Рагман хвалеше на висок глас стоката си и на търговската реч, грубовата гмеж от думи и фрази от десетки различни езици, придружени със знаци и жестове, повечето обидни. Тях Кет най-много обичаше. Всеки, който й досадеше, щеше да види кукиш или пък да чуе, че го описват като магарешки хуй или като камилска путка.