Пир за врани

Вратата на хана се отвори с трясък и Върба пристъпи навън в дъжда с арбалет в ръце. Закрещя нещо на ездачите, но грохотът на мълнията удави думите й. Щом заглъхна, Бриен чу отговора на мъжа в шлема на Хрътката:

— Само да си пуснала стрела по мен, ще ти го навра тоя арбалет в путката и ще те начукам с него. После ще ти извадя шибаните очи и ще те накарам да ги изядеш. — Гневът в гласа му накара Върба да отстъпи назад разтреперана.

„Седем“, помисли отново Бриен, отчаяна. Знаеше, че няма шанс срещу седем. „Никакъв шанс. И никакъв избор“.

Пристъпи навън под дъжда, с Клетвопазител в ръка.

— Остави я! Ако искаш да изнасилиш някоя, опитай с мен. Разбойниците се обърнаха към нея като един. Един каза нещо на реч, непозната за Бриен. Грамадният с широкото бяло лице изсъска злобно. Мъжът с шлема на Хрътката се засмя.

— Още по-грозна си, отколкото те помнех. По-скоро коня ти бих наебал.

— Коне ни трябват на нас — обади се един от ранените. — Свежи коне и малко храна. Гонят ни разбойници. Дайте ни конете си и се махаме. Няма да ви закачим.

— Майната му на това. — Разбойникът в шлема на Хрътката издърпа бойната брадва от седлото. — Искам да й отсека шибаните крака. Ще я сложа после да стои на чуканите и да гледа, докато шибам оная с арбалета.

— С какво? — заяде го Бриен. — Шагуел каза, че са ти отрязали мъжеството заедно с носа.

Искаше да го предизвика и успя. Той зарева ругатни и се хвърли към нея, краката му замятаха пръски черна вода. Другите се задържаха назад да погледат веселбата, точно както се беше молила. Бриен остана на място като скала и зачака. Дворът беше тъмен и калта бе хлъзгава. „По-добре да го оставя той да ме нападне. Ако боговете са добри, ще се подхлъзне и ще падне“.

Боговете не бяха толкова добри, но мечът й беше. „Пет стъпки, четири стъпки, сега“ преброи Бриен и Клетвопазител изсвистя нагоре да срещне устрема му. Стомана изтрещя в стомана, острието се вряза през дрипите и разпра плетената ризница, докато брадвата му връхлиташе върху нея. Бриен се извъртя и отново го посече в гърдите.

Плувнал в кръв, той зарева от ярост:

— Курво! Грозотийо! Кучко! На псето си ще те дам да те шиба, проклета кучко!

Брадвата му се въртеше в убийствени дъги, жестока черна сянка, която лъсваше сребърна с всеки блясък на мълниите. Бриен нямаше щит, с който да отбие ударите. Можеше само да отстъпва назад и встрани, да пробягва насам-натам, щом брадвата му полетеше към нея. Веднъж калта поддаде под петата й и тя едва не падна, но успя някак да се задържи, макар брадвата да облиза лявото й рамо и болката за миг да я заслепи.

— Спипа я кучката! — извика един, а друг:

— Да я видим как ще се отърве от следващия удар.

Отърва се, благодарна, че само гледат. По-добре, отколкото ако се намесеха. Не можеше да се бие със седмина, не и сама, макар и един-двама да бяха ранени. Старият сир Гудвин отдавна беше в гроба, но тя го чу как шепне в ухото й. „Мъжете винаги ще те подценяват — говореше й, — а гордостта им ще ги кара да искат да те премахнат бързо, иначе ще се каже, че жена ги е затруднила. Остави ги да си изчерпят силата в гневни атаки, докато ти пазиш своята. Чакай и гледай, момиче, чакай и гледай“. И сега тя чакаше, гледаше, отдръпваше се встрани и назад, и пак встрани, сечеше ту към лицето, ту в краката му, към едната или другата ръка. Ударите му ставаха все по-бавни, брадвата натежаваше в ръката му. Бриен го обърна така, че дъждът да бие в очите му, и направи две бързи стъпки назад. Той размаха отново брадвата над главата си с ругатня и се втурна към нея, едното му стъпало се хлъзна в калта…

…и тя скочи да срещне устрема му, с двете длани на дръжката на меча. Стремглавият му щурм го докара право на острието, Клетвопазител се вряза през плат, през ризница и кожа, и още плат, дълбоко в корема и навън през гърба, като изстърга в гръбнака му. Брадвата падна от хлабавите му пръсти, сблъскаха се, лицето на Бриен се натресе в шлема с кучешката глава. Усети хладния мокър метал на бузата си. Дъжд се стичаше на реки по стоманата, а щом мълнията блесна отново, видя болка, страх и неверие иззад очните прорези.

— Сапфири! — прошепна му и завъртя силно меча, а той потръпна. Тежестта му се смъкна върху й и след миг прегръщаше труп под черния дъжд. Отстъпи назад, остави го да падне…

…и Захапката връхлетя срещу нея с врясък.

Срути се върху й като лавина от мокра вълна и млечнобяла плът, събори я и я затисна на земята. Паднаха в локва и плисналата вода влезе в носа и очите й. Всичкия въздух й беше изтръгнал, а главата й изпращя в някакъв камък.

— Не — успя само да извика, преди тежестта му да я затисне дълбоко в калта. Едната му ръка беше във въздуха и дърпаше главата й. Другата търсеше гърлото й. Клетвопазител го нямаше, отскубнал се бе от ръцете й. Имаше само две голи ръце, с които да го отбие, но когато заби юмрук в лицето му, беше все едно, че бие в топка мокро бяло тесто. Той изсъска отгоре й.