Пир за врани

Удари го още веднъж, и още, и още, заби с ръба на дланта по окото му, но той все едно не усещаше ударите й. Впи нокти в китките му, но от това хватката му само стана още по-здрава, макар от раните да потече кръв. Смазваше я, задушаваше я. Забута раменете му да го отблъсне, но беше тежък като кон, не можеше да го помръдне. Понечи да го удари с коляно в слабините, но коляното й потъна в мекия му корем. Захапката изпръхтя и изскубна кичур от косата й.

„Камата ми!“ Бриен отчаяно се вкопчи в тази мисъл. Ръката й залази надолу между двамата, пръстите зашариха под меката вмирисана плът и най-сетне докопаха дръжката. Захапката вкопчи двете си шепи около шията й и заблъска главата й в земята. Мълнията блесна отново, този път в черепа й, ала пръстите й някак се стегнаха, издърпаха камата от канията. С него отгоре не можеше да я вдигне за забиване, затова я натисна здраво под корема му. Нещо топло и влажно потече между пръстите й. Захапката изсъска отново, по-силно отпреди, и пусна гърлото й, колкото да я удари в лицето. Изпукаха кости и болката за миг я ослепи. Когато посегна да го посече отново, той изтръгна камата от пръстите й, натресе коляно в ръката й под лакътя и я прекърши. После сграбчи отново главата й и продължи да се мъчи да я откъсне от раменете.

Бриен успя да чуе лая на Куче и мъжки викове и между грохота на мълниите чу трясък на стомана в стомана. „Сир Хюл — помисли. — Сир Хюл се е включил в боя“. Но всичко това бе сякаш някак далечно и маловажно. Светът й не бе по-голям от двете ръце на гърлото й и лицето над нея. Дъждът се стичаше от качулката му. Дъхът му вонеше на гнило сирене.

Дробовете й изгаряха за въздух, а бурята бе зад очите й, заслепяваше я. Вътре в нея пращяха кости. Устата на Захапката зейна, невъзможно широка. Тя видя зъбите му, жълти, криви и остри. Когато се затвориха върху мекото месо на бузата й, едва го усети. Тъмен въртоп я повличаше надолу. „Все още не мога да умра — каза си, — все още трябва да направя нещо“.

Устата на Захапката се дръпна, пълна с кръв и месо. Той изплю, ухили се и се впи отново в плътта й. Този път сдъвка и го преглътна. „Той ме яде“, осъзна тя, но вече нямаше сила да се бори с него. Беше все едно, че се рее над себе си и гледа ужаса, сякаш се случва с друга жена, на някое глупаво момиче, въобразило си, че е рицар. „Скоро ще издъхна — каза си. — Тогава ще е все едно дали ме яде“. Захапката вдигна глава и устата му зейна отново, нададе вой и й показа езика си. Беше с остър връх, капеше кръв, и беше дълъг, по-дълъг, отколкото трябваше да е един език. Плъзгаше го навън и вътре, навън и вътре, червен, мокър и лъскав, гнусна гледка и скверна. „Езикът му е цяла стъпка дълъг — помисли Бриен малко преди мракът да я погълне. — Я, че той почти прилича на меч“.

ДЖАЙМ

Токата, стегнала плаща на сир Бриндън Тъли, беше черна риба, кована от гагат и злато. Ризницата му бе тъмносива. Върху нея носеше набедреници, нагърленик, ръкавици, нараменници и наколенници все от черна стомана, ала съвсем не толкова тъмни, колкото навъсеното му лице. Чакаше Джайм Ланистър в края на подвижния мост, яхнал заметнат с чул в червено и синьо кестеняв жребец.

„Не ме обича“. Лицето на Тъли бе като гранит, набраздено дълбоко и обрулено от ветровете под четинестата сива коса, но Джайм все още виждаше в него великия рицар, който някога беше омаял един скуайър с приказки за Рицарите на Деветте петака. Копитата на Чест зачаткаха по дъските на моста. Джайм дълго беше премислял дали да облече златната си броня или бялата за тази среща. Накрая избра кожен елек и пурпурен плащ.

Спря на разтег от сир Бриндън и сведе глава пред стария мъж.

— Кралеубиецо — рече Тъли.

Това, че първата дума, изтръгнала се от устата му, бе тази, говореше много, но Джайм бе решен да сдържа гнева си.

— Черна рибо — отзова се той. — Благодаря, че дойде.

— Вярвам, че си се върнал, за да изпълниш клетвите, които изрече пред племенницата ми — заговори сир Бриндън. — Доколкото помня, обеща на Кейтлин дъщерите й в замяна на свободата си. — Стегна уста. — Но не виждам момичетата. Къде са?

„Трябва ли да ме принуждава да го казвам?“

— Не са в ръцете ми.

— Жалко. Желаеш ли да подновиш пленничеството си? Старата ти килия още е на разположение. Постлали сме нови черги на пода.

„И хубаво ново ведро, в което да сера, не се съмнявам“.

— Предвидливо от ваша страна, сир, но се боя, че се налага да откажа. Предпочитам удобствата на павилиона си.

— Докато Кейтлин се радва на удобствата си в гроба.

„Нямам ръка в убийството на лейди Кейтлин — можеше да отвърне, — а дъщерите й бяха изчезнали, преди да стигна Кралски чертог“.

На езика му беше да каже за Бриен и за меча, който й беше дал, но Черната риба го гледаше с погледа на Едард Старк, когато го завари на Железния трон с кръвта на Лудия крал по меча му.

— Дойдох, за да говорим за живите, не за мъртвите. За онези, които няма нужда да умират, но ще умрат…