Пир за врани

„Какво може да се е случило?“, зачуди се Церсей, щом тънката резка небе зад прозореца отново започна да потъмнява. „Защо никой не идва да ме измъкне оттук?“ Не можеше да повярва, че Черните котлета ще изоставят брат си. Какво правеше съветът? „Страхливци и предатели. Щом изляза оттук, всичките ще ги обезглавя и ще намеря по-добри“.

На три пъти чу далечни викове, понесли се над площада, но тълпата викаше името на Марджери, не нейното.

На разсъмване — тъкмо облизваше последните капки от кашата по дъното на купата — вратата на килията неочаквано се отвори и влезе лорд Кибърн. Церсей едва се сдържа да не се хвърли в прегръдката му.

— Кибърн — прошепна. — О, богове, толкова се радвам, че дойде. Изведи ме оттук.

— Не мога. Ще бъдете съдена пред свещен съд от седмина за убийство, измяна и прелюбодеяние.

Церсей беше толкова изтощена, че в първия момент не го разбра.

— Томен. Кажи ми за моя син. Още ли е крал?

— Да, ваше величество. Добре е и е в пълна безопасност зад стените на Стегата на Мегор, под защитата на Кралската гвардия. Но е самотен. Уплашен. Пита за вас и за малката си кралица. Засега никой не му е казал за вашите… вашите…

— …затруднения? А Марджери?

— Тя също ще бъде съдена, от същия съд, който ще води вашето дело. Предадох Синия бард на Върховния септон, както заповяда ваше величество. Сега той е тук, някъде под нас. Слухарите ми казват, че го бият с камшик, но засега продължава да пее същата сладка песен, която го научихме.

„Същата сладка песен“. Умът й беше толкова замъглен, че искаше да заспи. „Уат, той се казва Уат“. Ако боговете бяха добри, Уат можеше да издъхне под бича и на Марджери нямаше да й остане никой, който да опровергае свидетелството му.

— Къде са рицарите ми? Сир Осфрид… Върховният сетпон е решен да убие брат му Озни, златните плащове трябва да…

— Осфрид Черно котле вече не командва Градската стража. Кралят го отстрани от служба и постави на негово място капитана на Драконовата порта, някой си Хъмфри Води.

Церсей беше толкова уморена, че всичко това й звучеше безсмислено.

— Защо ще го прави Томен?

— Момчето не е виновно. Щом съветът му поднесе декрет, то го подписва и удря печата.

— Моят съвет… кой? Кой го прави това? Не си ти, нали?

— Уви, аз бях отстранен от съвета, макар че засега ми позволяват да продължа работата си със слухарите на евнуха. Кралството се управлява от сир Харис Суифт и Великия майстер Пицел. Изпратили са гарван до Скалата на Кастърли, канят чичо ви да се върне в двора и да поеме регентството. Ако е решил да приеме, ще е по-добре да побърза. Мейс Тирел е изоставил обсадата на Бурен край и е тръгнал към града с войската си, а Рандил Тарли, както съобщават, също е на път от Девиче езеро.

— Лорд Мериуедър съгласил ли се е с това?

— Мериуедър се е оттеглил от поста си и е избягал в Дългата маса с жена си, която първа донесе вестта за… обвиненията… срещу ваше величество.

— Пуснали са Таена. — Беше най-хубавото нещо, което чу, откакто Върховният септон й каза „не“. Таена не можеше да я е уличила. — А лорд Води? Неговите кораби… ако свали екипажите на брега, би трябвало да има достатъчно хора за…

— Щом вестта за сегашните неприятности на ваше величество стигна до реката, лорд Води вдигна платна и отведе флотата в морето. Сир Харис се опасява, че е решил да се присъедини към лорд Станис. Пицел е убеден, че е отплавал към Стъпалата, за да се заеме с пиратство.

— Всичките ми хубави дромони. — Церсей почти се изсмя. — Милорд баща ми често казваше, че копелетата са измамници по рождение. Защо не го послушах. — Потръпна. — С мен е свършено, Кибърн.

— Не. — Той хвана ръката й. — Има надежда. Ваше величество има правото да докаже невинността си с двубой. Кралице, вашият защитник стои в готовност. Няма мъж във всичките Седем кралства, който може да се надява, че ще му устои. Само да ми заповядате…

Този път вече се разсмя. Беше смешно, ужасно смешно, отвратително смешно.

— Боговете си правят шеги с всичките ни надежди и планове. Имам си поборник, когото никой мъж не може да надвие, но ми е забранено да го използвам. Аз съм кралицата, Кибърн. Моята чест може да бъде защитена само от Заклет брат на Кралската гвардия.

— Разбирам. — Усмивката на Кибърн угасна. — Ваше величество, объркан съм. Не знам какво да ви посъветвам…

Въпреки цялото си изтощение и страх кралицата разбираше, че не може да повери съдбата си на съд от врабци. Нито можеше да разчита на помощта на сир Кеван след думите, които си бяха разменили при последната си среща. „Ще трябва да е съд чрез двубой“.

— Кибърн, заради любовта, която храниш към мен, моля те, изпрати писмо от мое име. Гарван, ако можеш. Ако не, ездач. Трябва да го изпратиш до Речен пад, на брат ми. Кажи му какво се е случило и напиши… напиши…

— Да, ваше величество?

Тя облиза устни, трепереше.

— Напиши: Ела веднага. Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага!

— Както заповядате. „Обичам те“ три пъти?

— Три. Той ще дойде. Ще дойде. Трябва да дойде. Джайм е единствената ми надежда.