Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Достатъчно. Брайън го пусна и без да проговори повече, се върна при Лиа. Тя все още спеше с леко похъркване и той се постара да последва примера й. Но не можеше да се отърси от емоционалния заряд на хората наоколо, от изблиците на чувства, които те излъчваха под влияние на сънищата си. Страха и омразата, които винаги се спотайваха под повърхността им. Накрая разбра, че ще му бъде невъзможно да заспи. Легна по гръб и се загледа в звездите, като остави усещанията си да се разпрострат във всички посоки.

Лиа се събуди малко след разсъмване. Даде й вода и й разказа за откритието си. Тя кимна в съгласие.

— Трябва да има нещо в това. От начина по който жените разказваха за него реших, че това място трябва да е реално, а не просто обикновен мит.

— Ще трябва да отидем и сами да се уверим. Трябва да има нещо там. Равн бе обзет от истинско нежелание, когато пожелах да ме заведе. Наложи ми се дълго да го убеждавам. Това място го плаши не по-малко от мен самия.

— Мислиш ли, че се е уплашил достатъчно, за да избяга? Не го виждам наоколо.

Лиа беше права. Равн бе изчезнал през нощта. Когато Брайън попита Ловците за това, те изглеждаха не по-малко изненадани от него. Започнаха да го търсят, а някои дори тръгнаха по пътеките, водещи извън селището. Но всички се връщаха с отрицателни отговори. Равн бе изчезнал безследно.

— Проклятие! — изруга Брайън. — Без него никога не можем да открием това място. Трябваше да го вържа. Сега сигурно е на километри оттук.

— Не мисля — рече Лиа. — Всъщност, имам натрапчиво усещане, че е по-близо, отколкото можеш да си представиш. — Тя самодоволно разбърка кофеиновия екстракт в чашата си с вода и когато се появи пяна, го изпи.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво по дяволите имаш предвид?

— Спокойно, спокойно. Викането само ще ти вдигне кръвното, а това няма да ти помогне. — Тя изящно отпи, напук на изгарящото го нетърпение. — Докато вие мъжете се лутахте насам-натам, аз наблюдавах жените. Те се страхуват от нещо — и нито една от тях не излиза от пещерата.

— Нима е възможно да се крие там? Не е ли табу за мъжете да влизат в женската пещера?

— За мъжете да. Но за Равн — не. Той дори си има специално скривалище в дъното. Искаш ли да проверя?

— Не, твърде опасно е. Новото ми звание позволява и аз да вляза вътре.

Ловците със спокоен интерес наблюдаваха как той се насочва към входа на пещерата. Но жените бяха ужасени.

— Аз съм Равн над Равн! — извика той, когато пъхна глава под надвисналата козирка.

Брайън примигна в полумрака и изчака очите му да се приспособят. Пещерата наистина беше просто дефект в скалата, дълбока около шестдесет фута. Дочу уплашените викове и хлипането на жените, които сега се бяха сгушили заедно с децата в дъното на пещерата. Когато се приближи към тях, те с вой се дръпнаха встрани. Всички без изключение минаха от лявата му страна. Интересно. Брайън мина вдясно, към голям куп нещавени гущерови кожи струпани в една ниша. Само кожи, нищо особено. Или беше видял леко раздвижване в мрака? Коленичи и заопипва под вонящата купчина — последва радостен вик.

Виещият и хленчещ Равн бе изтеглен за глезена, развит от натрупаните кожи и проснат на земята. Брайън го погледна и изпита леко съжаление към унижения човек. Но болката в раната от отрязания пръст, която бе ударил в каменния под бързо му напомни с кого си има работа. Съжалението се изпари и той го срита.

— Ставай, страхлив кирливецо! Днес започваме пътешествието си.

Почти цялата сутрин мина преди Равн най-после да заяви, че е готов за тръгване. Имаше ритуали за изпълнение, една костена гривна, която да вземе от скривалището й в пещерата, събиране и подготвяне на храна за из път. Непрекъснато следван от Брайън, Равн накрая изчерпа извиненията си и неохотно закрачи по пътеката — но когато видя, че Лиа ги следва, спря и размаха ръце.

— Без жени! Жени не се допускат. Само Равн може да отиде. Никакви Ловци, никакви мръсни жени.

— Тази жена идва с нас само донякъде — за да носи храната. Няма да идва до Мястото Без Име. Ще я изпратим обратно много преди да сме стигнали. А сега води.

Влачейки крака и без да скрива огромното си нежелание, Равн отново закрачи по хълма. Брайън и Лиа го последваха сред дърветата. Когато се отдалечиха достатъчно от селището, Брайън спря, взе от Лиа тежкия вързоп и го метна на гърба си. Тя разтри охлузените си рамене.

— Само мръсните жени носят товар. Как така голям Ловец носи голям вързоп? Това много лошо за табу.

— Да ти го върна ли?

— Никога! Но няма ли мръсният дърт Равн да протестира и да ти създаде неприятности?

— Не може да ме намрази повече. А аз мога да се справя с всяка лудория, която му хрумне. Всеки път, когато почувствам съжаление към него, пръстът ме заболява и то се изпарва. Когато се измориш ми кажи, за да си починем.

— Мога да вървя цял ден — щом някой друг мъкне вързопа.