Плът

— Как се казва котето ти? — продължи Роланд.

— Клу.

— Сладък е.

— Клу е „тя“.

— Имах коте, което се казваше Силия. Силия имаше красиви зелени очи. Какви са очите на Клу?

— Сини.

— Ще ми разрешиш ли да я погаля?

— Ами…

— Много ми е тъжно, защото вчера сгазиха моето коте Силия.

Личицето на момиченцето помръкна.

— Тя умря ли?

— Уви — да.

— Размазана ли беше?

— Да. Ужасна работа.

— Съжалявам.

— Ще се почувствам доста по-добре, ако ми позволиш да погаля Клу. Само за секунда, какво ще кажеш?

— Ами…

— Моля те. Много те моля.

Тя сви дребните си раменца.

О, толкова бе красива и млада, и крехка.

Роланд трепереше от копнеж.

Двадесет и втора глава

Докато кръстосваше с патрулната кола улиците на Клинтън, Джейк се чувстваше безпомощен. Това не водеше до ново развитие по разследването.

Занесе бутилката от водка в участъка и я провери за отпечатъци — намери някои доста отчетливи. Отдели ги и ги прехвърли на надписани картончета. Известно време сравнява отпечатъците с тези на няколкото малолетни престъпници и студенти, заведени в участъковата картотека. Както и очакваше, не откри съвпадащи.

А сега няма какво да правиш, освен да навърташ километри и да чакаш. Или съществото с човешкия си домакин е поело да търси по-тучни ливади в друг район, или двамата се навъртат наоколо и готвят следващия си удар. Така че единствено оставаше да се чака оплакване за изчезнал човек или да бъде намерен поредния труп.

Но тогава, поне за някой, щеше да е прекалено късно.

Но може пък да извадим късмет.

Джейк мразеше да чака. Трябва да предприеме нещо. Но какво?

Откъде започваш, когато няма следа, за която да се хванеш?

Ресторантът „Оукуд“.

Независимо от топлината в патрулната кола Джейк потрепери.

Няма причина да се връщам отново там, помисли си той. Вчера най-подробно претърсих мястото.

Нещото си бе оставило яйцата.

Да, но…

Да, но… Да, но… Хайде, признай, Кори. Ясно ти е, че трябва да си там. Че и цялата нощ е трябвало да прекараш там. Но се остави Барни да те разубеди. Защото си глътна езика от страх при мисълта да се върнеш!

Там няма какво да се открие.

Да, да. Продължавай да се навиваш. А сега просто губиш време. Нещото си е оставило яйцата там. Сигурно ще се върне за тях.

Не искам да ходя. А и не съм облечен подходящо, нито пък нося мачетето.

Това не е извинение, каза си той. Нещото не пълзи наоколо, а се е настанило в някого. Вероятно.

Няма смисъл. Няма да е там.

Като няма да е там, защо те е страх?

Докато спореше сам със себе си, Джейк заобиколи квартала. Върна се на Сентрал авеню, зави наляво и пое към Латам роуд.

Добре, ще проверя мястото, каза си той. Нищо няма да постигна, но поне ще съм го сторил и ще престана да се самообвинявам.

Подкара покрай университетското градче. Доста студенти бяха наизлезли. Някои се разхождаха, други седяха по пейките под дърветата и четяха или разговаряха. Няколко момчета си подхвърляха фризби. Мнозина лежаха върху одеяла или пешкири и се печаха по бикини или други оскъдни одежди.

Джейк приближи колата до бордюра и спря.

Почти нямаше гръб, било то мъжки или женски, който да не бе гол.

През широкото пространство между аудиториите „Бенет“ и „Лангли“ виждаше целия вътрешен двор. Там като че ли имаше още повече студенти — почти всички момчета бяха голи до кръста, а момичетата — по бански.

Джейк се замисли дали да не остави колата и да се поразходи между студентите. Как? Така, с униформата ли?

Иди вкъщи и се преоблечи с бански. Тогава ще можеш да се слееш с тях, да погледаш, да поразпиташ.

Идеята не бе лоша.

Да, предпочиташ всичко друго, което ще те отклони от ресторанта „Оукуд“.

Който и да беше с издайническата подутина на неговия (или нейния) гръб, едва ли се е разголил. А това стеснява периметъра. Ще е някой от малцината с риза.

Ако изобщо е тук.

Няма какво да губиш, ако се посветиш на малко разследване на място.

Отлагаш. Хайде.

Джейк въздъхна, погледна в страничното огледало и се включи в движението.

Ще се върна по бански, веднага след като проверя проклетия ресторант, реши той. Нямам какво друго да правя, а и кой знае — може да науча нещо.

Сви по Латам роуд и усети, че трепери. Сърцето му заби по-бързо. Воланът се хлъзгаше под изпотените му длани.

Щеше му се Чък да е с него. Нямаше да е зле да не е сам, а и шегите на партньора му винаги успяваха да разведрят атмосферата. Барни не трябваше да отстранява Чък. Какво значение има дали още един човек знае какво става?

Защо, по дяволите, Барни не дойде с мен? За какъв ме мисли? Да не съм юнакът от приказките?

Успокой се.

Опитай се да мислиш за приятни неща. За какво например? За Кими. И за това как не те оставиха да прекараш с нея вчерашния ден? Чудесно. Ободряващи мисли. Е, ти и без това имаше работа вчера.

Ако не се смята днес, има още четири дни и ще е петък. И отново ще сте заедно. Четири дни. Цяла вечност. А ако цялата тази каша продължи?

Нали ще огласим информацията във вторник? След това то няма да ми е на главата. Ако все още продължава в петък — нека някой друг да се оправя.