Плът

— Хайде — каза той. — Съжалявам.

Тя продължи да ридае.

— Няма откъде да си знаела какво ще стане — продължи той като я галеше по ръката. — Знам, че обичаш Кими. Знам, че никога няма да направиш нещо, за да я нараниш.

— Ще се… самоубия — изхлипа тя.

— Всичко ще е наред с Кими. Разстроила се е и сигурно е решила да избяга. Знаеш какви са децата — Джейк си даде сметка, че повтаря безсмислените утешения на Барни. — Може да е отишла при някоя приятелка.

Барбара поклати глава.

— Ние… Не… Звъняхме на всички.

— Всичко ще е наред. Ще я намеря. Обещавам.

— Мислиш, че… някой я е отвлякъл?

Точно това мислеше той. Някой бе отвлякъл Кими. Някой със звяр в гърба си.

— Хайде да не прибързваме — каза той. — Сигурен съм, че Кими е жива и здрава. Провери ли навсякъде в къщата? Може да е влязла, без да я видиш, и…

— Навсякъде. Стаята й, килерите… Навсякъде.

Барбара се изтърколи по гръб. Избърса бузите си и отпусна ръцете си на пода. Вторачи се в тавана. Вече не плачеше, но дишането й продължаваше да е затруднено. Зелената й блуза се бе поразтворила отпред. Късата й пола се бе усукала около бедрата. Приличаше на жертва на нападение, само дето не бе насинена или окървавена. Или поне не там, където се виждаше, помисли си Джейк.

Хвана я за ръката и нежно я стисна.

Тя го погледна, но бързо отмести очи.

— Търсихме я навсякъде — пророни Барбара. — Обиколих всичките съседи. Никой не я е виждал. Харолд излезе с колата да я търси — тя подсмръкна. Отново избърса очите си. — Все си мислех, че ей сега ще се върне с Кими. Молех се. Но той се върна без нея. Тогава се обадих в полицията. Говорих с Барни. Той бе… много мил. Винаги съм го мислила за особняк, но сега бе много мил.

— С какво беше облечена Кими?

— Блузка с къс ръкав. Розова. Зелена пола. Розови чорапки и черни обувки. И… герданчето, което ти й даде. Мънистеното. Беше с Клу. И с чантичката си във формата на Мики Маус. Държеше Клу в чантичката, докато обядвахме, и сложи няколко бисквитки вътре… за Клу — гласът на Барбара потрепери. — Беше толкова… красива.

— Ей сега ще е върна — прекъсна я Джейк.

От хола се обади в участъка. Барни му съобщи, че вече се е свързал с всички, които не са на смяна. Те щяха да се включат в издирването. Джейк му описа Кими.

— Всички сме с теб — увери го Барни.

Джейк му благодари и затвори.

Барбара бе все още на пода във фоайето, но вече седнала и с прибрани към гърдите колене, които бе обгърнала с ръце.

Джейк приклекна до нея.

— След няколко минути целият отдел ще се включи в издирването. Ще я намерим. Не се тревожи, чуваш ли?

Тя кимна едва-едва.

— Ще ти я доведа.

Тя склони глава на коленете си.

Двадесет и трета глава

Алисън усети, че колкото повече се приближава до къщи, става толкова по-нервна. Надяваше се Евън да се появи, докато тя се пече на слънце на тревата във вътрешния двор. Така щеше да й спести необходимостта да му се обади. Така щеше да е много по-лесно.

Той естествено не се появи. Вероятно е прекарал целия следобед в апартамента си и е чакал телефона да звънне.

Трябва веднага да му се обадя, реши Алисън, докато се изкачваше по външното стълбище. Колкото повече отлагам, толкова по-лошо ще стане.

На горната площадка откри, че вратата е отворена. Влезе и свали слънчевите си очила.

На екрана на телевизора се виждаше откъс от филм на ужасите, в който момиче бяга през гората, преследвано от някакъв маниак. Хелън, само по сутиен и пликчета, спеше на дивана. Пликчетата бяха толкова стари, че на места платът се бе откъснал от ластика при краката и бе увиснал над едното бедро като разголваше кожа, която приличаше на неопечено тесто.

Алисън отиде до телевизора и го изключи.

— Ей, какво правиш?

— Мислех, че спиш.

— Само си отморявам очите.

Алисън включи отново телевизора и се отдръпна, за да не пречи.

— Вратата зееше — отбеляза тя. — Добре, че аз дойдох, а не някой луд от улицата.

— Трябваше да пусна да влезе малко ветрец. В случай, че не си забелязала, тук е по-горещо, отколкото в ада.

— Някой да е звънял.

— Имаш предвид любимия ли? Не, не се е обаждал. Подозирам, че ти си на ред.

— Очевидно — съгласи се тя, а стомахът й сякаш още повече се сви. — Силия върна ли се най-после?

— Явно не се е наситила на плътта на първокурсника.

— Обаждала ли се е?

— Не.

Алисън се намръщи.

— Надявам се всичко да е наред.

— Трябва да е бая поожулена вече.

— Доста време я няма.

— Може да е любов. Нали това й пожелаваше.

— Така е.

— Сигурно всеки момент ще докуцука. А ти — какво? Ще се обаждаш ли на Евън?

— Май първо ще се изкъпя.

— Ако продължиш да го отлагаш, той ще забрави коя си.

— О, не мисля така.

Алисън се усмихна и се извърна. Отиде до стаята си, взе хавлията и отново изприпка надолу по стълбите.

В банята закачи хавлията на вратата и свали голямата риза, която бе навлякла, за да се прибере. Бикините й бяха мокри от пот и изцапани с масло против изгаряне. Тъй като можеше да реши да ги използва отново преди деня за пране, не ги свали, когато застана под душа.