По непознати пътеки

Преживявал ли си някога смъртен страх, скъпи читателю, по непознати пътеки, ужасяващ смъртен страх? Навярно едва ли! По отношение самия мен аз също не, макар често да съм се намирал в смъртна опасност. От смъртта аз никога не съм се страхувал и също днес не се страхувам от нея, защото тя е обичният ангел, който води чедата Божии при техния Небесен отец. Но заради други аз не само веднъж и нито само десет пъти съм изживявал този страх. Така беше и тук — през този следобед, вечерта и последвалата я нощ. Да си убеден в сигурността на едно убийство и все пак да не можеш да го предотвратиш! Тази нощ, която прекарахме в храсталака на един малък приток на Лу форк, няма никога да я забравя!

Ако имаше сняг, щеше да ни свети. Дирите щяха да се различават и ние вероятно щяхме да успеем да предвардим злодеянието. Но без сняг, през нощта нямаше видими следи. Ние трябваше да чакаме въпреки нетърпението, което не ни даваше да заспим, докато настъпи зимният ден в един за съжаление твърде късен утринен час. Веднага щом на изток само донякъде започна да сивее, яхнахме конете и продължихме ездата. Имаше още една надежда, а именно Бърнинг да не са запалили огън и следствие на това да не са били видени и намерени от Грайндър и Слек. Но тази надежда ставаше все по-слаба и по-слаба, като забелязахме, че двете следи все повече се приближават по време една към друга. Когато бе започнало вчера да се стъмнява, Грайндър и Слек се бяха стремили максимално възможно да се доближат до братята. Всеки миг можеше да ни донесе трагичната сигурност, че два човешки живота са били унищожени.

Яздехме към един храсталак, около чийто ъгъл следите завиваха. Когато последвахме този завой, конете ни от само себе си се дръпнаха рязко назад, без да сме ги спрели. Тук лежаха Бърнинг край пепелта на догорял огън в голяма локва кръв. Ние скочихме от конете да прегледаме телата. В тях вече нямаше никакъв живот; смъртта ги беше изненадала още вчера вечерта. За наше удивление видяхме, че те не бяха застреляни, а намушкани. Да намушкаш един човек, се иска повече кураж, отколкото да го застреляш от безопасно разстояние. Нима убийците не бяха толкова страхливи, както ми се бяха стрували? Или пък бяха имали определена причина да предпочетат ножа пред куршума? Какво трябваше да правим, беше лесно за разбиране. Ние не биваше да се задържаме при труповете, а трябваше да последваме убийците, които не бяха ограбили напълно жертвите си, както видяхме, а бяха им отнели само златото и пушките и после продължили да яздят с двата плячкосани коня. Та поехме значи в галоп по тяхната следа, която за наше изумление водеше точно в посока форт Хиллок. Нима не беше залегнала в самото престъпление най-основателната причина да отбягнат това място?

След може би половин час видяхме, че ездачите бяха спирали. Тук имаше следи не само от копита, но и от крака, и от това място четириконната диря се разделяше в две двуконни следи.

Какво трябваше да означава това? Ние спряхме и Винету възкликна:

— Уф! Тук са вървели червените мъже кедо и са получили от убийците в дар откраднатите коне!

С каква сигурност нацели тук отново истината несравнимата проницателност на Винету! Убийците бяха настигнали бледните червенокожи и им бяха подарили конете, за да отклонят подозрението от себе си. Ето и защо не бяха застреляли, а намушкали своите жертви. Та нали индианците кедо не притежаваха пушки, а само лъкове и стрели. Достойните за съжаление червенокожи следователно още от вчера са били набелязани да изкупят вината на други. Нищо неподозиращи, те бяха влезли в клопката. А каква чудовищна наглост притежаваха убийците, схванахме от факта, че двете следи водеха към форт Хиллок, с тази разлика само че Грайндър и Слек бяха направили една заобикалка, много вероятно за да скрият своя грабеж и като пристигнат по-късно от индианците във форта да могат да доложат за тях.

Докато продължихме след това да препускаме, Винету отметна от лицето своите дълги, великолепни, синьочерни коси, от което те полетяха зад него, и процеди гневно през полуотворените устни:

— Тук моят брат Шарли отново вижда кой е по-добър — белите или червените. Въпреки това съдбата е на страната на бледоликите и ние трябва да бъдем погубени и да изчезнем! Уф, уф, уф!

Какво трябваше, какво можех да му отговоря? Нищо! Впрочем сега и не бихме намерили време за дискусия по този печален въпрос, понеже видяхме да се появява на хоризонта група ездачи, които идваха към нас. Тъй като и тези хора бързаха кажи-речи колкото нас, ние се срещнахме много скоро. Те бяха част от гарнизона на форт Хиллок, предвождани от един лейтенант. Кавалеристите водеха по средата си двамата индианци кедо, които бяха оковани и вързани за конете. След като даде команда за спиране, офицерът ни подхвърли въпроса:

— Откъде води пътят ви, мешърз?

— От форт Ниобрара — отговорих аз.

— По тази следа тук?

— Да.

— Да сте видели днес нещо фрапиращо?

— Действително, сър, а именно труповете на двама мъже, които са били убити и ограбени.

— Well, съвпада! Колко е отдалечено оттук мястото?