По непознати пътеки

Той поклати глава, пристъпи по-близо до мен, улови ме за брадичката, завъртя главата ми надясно, за да види лявата страна на гърлото ми и каза после с триумфиращ тон:

— Хем веднага си го помислих! Този белег тук отдолу произхожда от прочутия удар с нож. Аз ви видях при майка Тик в Джеферсън Сити и сега знам, че тези два жребеца не се продават, защото в целите Щати няма животно, сравнимо с тях. Нека другите си ви смятат за дървесни жаби, аз няма да се оставя да ме заблуди вашето облекло, мешърз. Вие двамата сте…

— Моля, не назовавайте никакви имена, капитане! — вметнах аз бързо в словото му.

— Защо не? — попита той.

— Заради сиусите, през чиято територия трябва още да яздим. Ако вие наистина сте ни разпознал, то ще знаете също, че съпринадлежащите към тази нация не е необходимо да знаят, че сега се намираме на тяхната спорна територия.

— Well, изцяло както желаете, сър! Аз имах намерение здравата да насоля моя лейтенант, дето се е оставил да го придумате да тръгне обратно, ала сега мисля, че е постъпил съвсем правилно. Елате вътре в блокхауса! Конете ви ще бъдат добре настанени, а вие ще получите една порядъчна порция силен грог и същевременно ще изложите какво имате срещу Грайндър и Слек.

— Къде са тези типове, капитане? Не ги виждам. Да не би вече да са се омели?

— О, не. Конете им стоят ей там под навеса, а те самите са на лов, за да си острелят някое парче месо.

— И вероятно за да хвърлят едно око на откраднатото злато, което са скрили. Много жалко, че наваля такъв сняг! Така стана невъзможно да тръгнем след тях и да ги подслушаме. Този сняг унищожи доказателствата, безусловно необходими за уличаването им в убийството.

— За мен това е кажи-речи безразлично, сър. Та нали знам, че вие сте достатъчно способни хора да извадите доказателствата и изпод най-дебелия сняг.

Блокколибата, в която ни беше въвел по време на последната размяна на реплики, служеше на него и двамата лейтенанти за жилище. Докато най-младшият офицер се зае с приготвянето на грога, капитанът посочи два примитивно сковани стола и каза:

— Сядайте, мешърз, и ми кажете откровено, нали сте Олд Шетърхенд и Винету?

Аз отговорих, като показах пушките ни, които естествено бяхме взели със себе си вътре:

— Ето прочутата Сребърна пушка на вожда на апачите, а тук виждате карабината ми „Хенри“ и мечкоубиеца. Сега знаете, надявам се, съвсем точно кои сме.

— Действително. Голяма чест е за нас да ви видим при себе си. Ние ви казваме сърдечно добре дошли и ще гледаме на всяка дума, която кажете по убийството, като на клетва.

— Благодаря, сър! Но едно такова дело трябва да се отсъди според законите на саваната, а тези закони изискват неопровержими доказателства. Вие не бива да произнасяте присъда само въз основание на това, че ни вярвате и ни се доверявате.

Винету, който никога не слагаше в уста алкохол, отказа грога, ала аз отпих глътка от горещата напитка и започнах да разказвам сега по-изчерпателно отпреди какво знаехме и мислехме за Грайндър и Слек. Още не бях изцяло свършил, когато врата се отвори и двамата споменати влязоха.

— All devils! — извика Грайндър, като ни съгледа. — Нека веднага на място ослепея, ако това не е оня мистър Бейър с неговия индианец!

— Той е действително — отговори капитанът, давайки един знак на лейтенанта. Той касаеше, както съвсем правилно предположих, арестуването на двамата престъпници. После комендантът продължи: — На вас май не ви е приятно да видите тук тези джентълмени?

— Да не ни е приятно? Дявола да ме замъкне, ако на мен нещо, що се отнася до тези мъже, е приятно или неприятно! Те хич не ме интересуват, за мен те са пълен въздух!

— Едва ли все пак! Ако знаехте защо са дошли във форт Хиллок, сигурно щяхте да бъдете по-малко равнодушни.

— Pshaw! Какво ли може да искат! Ние двамата нямаме никаква работа с тях! Дойдохме само да попитаме дали вашите хора вече са се върнали. Да се надяваме, червените нехранимайковци вече висят окачени на две хубави конопени въжета?

— Не, не са още окачени. Мистър Бейър ги доведе обратно.

— Как? Какво? Мистър Бейър? Какво общо имат мистър Бейър и неговият индианец с тая работа?

— Твърде много! Те познават истинските убийци и са ги преследвали дотук.

— Истинските убийци? Та това нали са кедо-индсманите!

— Не. Мастър Бейър, напротив, твърди, че истинските убийци се казват Слек и Грайндър.

— Слек и… all devils, ние? — избълва Грайндър шокиран.

— Да, вие!

— Ако той твърди това, то нека веднага ослепея, ако не си е изгубил акъла! Слек, говори, какво ще кажеш по въпроса?

Запитаният протегна към мен свития си юмрук и изкряска:

— Да го вземе Дявола! Какво иска тоя тип от нас? Той е един дачмън, чиято дума не чини нищо. Бог да ме направи хахо, ако не му затъкна зурлата, та цял живот да е принуден да мълчи! Ела, Грайндър! За такъв тип ние тук сме твърде добри!

— Ще останете! — обърна се заповеднически към тях капитанът.

Те понечиха въпреки заповедта да си тръгнат, ала когато отвориха вратата, видяха пред себе си лейтенанта, който пристъпи вътре с половин дузина войници. Бяха обградени и арестувани.