По непознати пътеки

— На три четвърти час. Тук аз виждам двама индсмани, които са вързани. По каква причина сте го сторили?

— Защото те са убийците на двамата мъже, чиито трупове сте видели. Ние ги караме на самото място, за да погребем техните жертви, а тях да обесим над гробовете. Сигурно знаете, че тук в Запада правосъдието е бързо.

— Действително го знам, сър, но знаете ли и вие така точно, че тези индианци са наистина виновниците?

— Естествено, че са те. Та нали бяха заловени с конете и пушките на мъртвите.

— Откъде знаете, че тези коне и пушки са на убитите?

— Човече, кой ви дава правото да ме разпитвате така? Вие сте един непознат, който хич не изглежда така, като мястото му да е тук в Запада. Аз обаче съм офицер и в никой случай не съм длъжен да ви давам отчет!

След това скастряне той се извърна от мен, за да даде заповед за продължаване на ездата, ала аз го преварих:

— Стой, сър! Във форта не се ли намират двама души, по чието донесение ви е била дадена заповедта да обесите тези двама индсмани?

— Да, а сега си затваряйте човката, човече! Аз нямам време да изслушвам излишни въпроси и…

— Излишни? — пресякох го. — Аз имам не само всички основания, но дори свещения дълг да изрека тези въпроси, защото индсманите са невинни, а техните доложители са убийците!

— Ехей! Как стигнахте до това твърдение?

— Ние още от вчера знаехме за планираното убийство, ала за жалост не можехме да попречим. Водете ни при коменданта на форта и ние там напълно ще докажем това, което твърдя.

— Тая работа няма да стане така бързо, както си я мислите. Аз имам строгата заповед да погреба труповете и да окача убийците за вратовете толкова високо, че краката им да не достигат земята.

— Срещу това никой няма да има нищо против, при предпоставката че ще бъдат обесени същинските убийци. Позволете да ви кажа каквото знаем!

Въпреки получената заповед той ми стори услугата да ме изслуша. Когато свърших, ни огледа с удивление и каза:

— Хмм! Вие имате изцяло вида на джентълмени, които са толкова зелени тук в Дивия запад, колкото зелена едва ли може да е дървесната жаба, ала думите ви говорят за една дарба за наблюдение, която трябва с целия респект да призная. Нима тези Грайндър и Слек наистина са ни излъгали? Много джентълменски, те действително не изглеждат. Една част от заповедта, а именно погребването на труповете, аз трябва непременно да изпълня. На неизпълнението на другата част ще се осмеля въз основа вашите показания. Но горко ви, сър, ако ни хвърляте прах в очите! Аз не позволявам да си правят майтап с мене!

Той избра шестима мъже, които трябваше да продължат с донесените за изкопаването на гробовете лизгари, после взе мен и Винету заедно с двамата вързани по средата, за да се върне във форта. Въпреки важността на моите показания той изобщо не помисли да ни пита за имената. Индианците кедо не биваше да говорят с нас, но погледите, които ни хвърляха, казваха също така ясно като словата каква благодарност изпитват към нас.

Бяха минали само броени минути от тръгването ни и започна първо слабо и после все по-силно да вали и снегът не беше мокър, защото температурата рязко бе паднала с няколко градуса. Винету проучи с поглед, който ми направи впечатление, небето и хоризонта, а когато фортът се появи пред нас, цялата местност беше вече загърната със снежна покривка, дебела няколко цола. Това беше извънредно неприятно, защото така се губеха следите, с които искахме да докажем истинността на нашите показания.

Форт Холлок имаше само името, но не естеството на форт. Върху един ограден с греди четириъгълник бяха построени колиби от дървесни стволове. Дълги дървени, подобни на сайванти навеси придаваха на заселището повече вид на хранилище за стоки, отколкото на укрепление и само едва видимите вече мръснобели останки позволяваха да се различи, че плацът е бил обграден от висок и дебел снежен вал, който мекото време от последните дни беше разтопило. От индианците хората, види се, не се бояха, защото портата зееше широко разтворена, когато влязохме. Както разбрахме от заниманията на присъстващите войници, споменатите навеси служеха като конюшни и плевни. Чули тропота на конете ни, от една от блокколибите излязоха двама офицери — един лейтенант и един капитан, които смръщиха лица, когато ни съгледаха. Водачът на нашия отряд слезе от коня и пристъпи към капитана да му докладва. Ние също скочихме от седлата.

Капитанът изслуша доклада на своя подчинен с не особено голям интерес, а когато после приближи към нас, видяхме, че вниманието му бе отправено много повече към конете ни, отколкото към нас. Той ги измери С погледа на познавач и после възкликна:

— Dear me12, какви великолепни създания! Купувам ги от вас, джентс! Какво ще струват?

Едва при този въпрос той сметна за нужно да погледне към нас. Видът на Винету не му въздейства ни най-малко, ала когато погледът му падна върху мен, видях по лицето му да се появява израз на изненада.

— All devils!13 — извика. — Кого виждам тук? Истина ли е това? Кой сте вие, сър?

— Казвам се Бейър — отговорих.