По непознати пътеки

Наистина ли отминала? За Винету и мен — да, дали обаче и за другите? Изпод развалините на срутената половина на плевнята си проправи с мъка път една фигура и побягна със силен рев — беше Слек. От другия ъгъл се разнесоха нечленоразделни звуци, като че някой искаше да извика, но не можеше. Отвихме се от одеялата и тръгнахме нататък. Там Грайндър лежеше между разтрошените дъски под една греда, която почти му бе вгънала гърдите. Аз я вдигнах, а Винету изтегли ранения, който изпадна в безсъзнание още щом бе освободен от тежестта. Понесохме го към офицерското жилище, при чиято врата ни засрещна капитанът, тръгнал да види какви щети е причинил близардът на форта. Той се върна заедно с нас. Когато внесохме Грайндър вътре и го положихме до огъня, можахме да видим неговите наранявания. Всички изкрещяхме от ужас. Една дъска беше паднала с острия ръб напреки лицето му и беше смазала основата на носа и избила двете очи.

— Сляп, сляп, сляп! — извика капитанът, сключвайки молитвено ръце. — Как само сквернословеше, че искал веднага да ослепее! Това е Божи съд!

Аз не казах нито дума, толкова дълбоко бях потресен; Винету също стоеше безмълвен до мен. После привързахме осъдения от Висшия съдник и го сложихме на постелята на единия от лейтенантите. След това излязохме да видим последиците от оркана. Единствената вреда, която беше причинил се състоеше в съборената плевня. Сега потърсихме изчезналия Слек. Неговата следа водеше към палисадата, през която той се беше прехвърлил, и продължаваше вън към близката гора. Снегът беше дълбок до коляно. Той осветяваше така, че можехме без факли да следваме дирята. Стигнали при окрайнината на гората, ние чухме между дърветата един много особено мотолевещ човешки глас. Навлязохме в гъсталака и намерихме Слек, който беше разровил снега под едно дърво. Проснат надълго на земята, той беше наврял ръка под коренището и си тананикаше като дете:

— Прах, нъгитс… прах, нъгитс… осем пълни торбички… осем пълни торбички!

Той допусна само със сила да бъде откъснат, а после намерихме под мъха осем кожени торбички с тежина повече от фунт. Нещата се съгласуваха точно с бележките на Бърнинг; това беше златото, което им бе докарало смъртта.

Слек беше поведен към форта. Там видяхме, че косата му лепне от кръв. Когато прегледахме главата му, се установи, че той също е бил тежко ударен от срутилите се греди и дъски. Дали следствие на това се бе помрачил неговият дух, или страхът още преди туй му бе отнел разсъдъка, не можеше да се определи.

Грайндър сляп и Слек безумен! Точно така, както в своето безверие и наглост бяха искали от Бога! Който тук още отрича, че има една Всевечна справедливост, на която никой човек, дали в този или отвъдния свят, не може да убегне, нека той добре се пази да бъде доведен до прозрение от господството на тази справедливост! Божият съд е неотменим и справедлив. Всяка вина бива изкупена, рано или късно, тук или отвъд. Никой виновник не се изплъзва от възмездието.

Интересно бе, че след лошия ден отново настъпи меко време, което позволи да продължим ездата си. Грайндър и Слек като тежко болни останаха във форта. Тяхната съдба зависеше, ако не станеха жертва на раните си, от тамошните офицери, които ни изпратиха на едно доста голямо разстояние. Двамата индсмани получиха в дар конете на Грайндър и Слек. Те можеха следователно да ни придружават. Ние ги отведохме до обединената река Плат14, където те се сбогуваха с нас, уверявайки ни в своята вечна благодарност, задето сме ги спасили от незаслужената смърт чрез обесване…

Четири години по-късно слязох в Батон Руж от мисисипския стиймър15, понеже трябваше да чакам тук парахода за Натчез. На пристана седяха двама просяци, чиито окаяни, мършави фигури бяха облечени в дрипи. Лицата им ми се сториха познати. На единия липсваха двете очи, а на мястото на основата на носа имаше дълбок, широк белег. Другият ми поднесе с умоляващ жест шапката си. Когато хвърлих в нея една сребърна монета, той я прибра трескаво и замърмори:

— Прах, нъгитс… осем пълни торбички… осем пълни торбички!

Сега знаех кого имам пред себе си. Значи убийците все пак не бяха намерили своето наказание във форт Хиллок. Но тяхното сегашно положение във всеки случай беше още по-лошо и от смъртта.

Същата година случайно наминах през Маубърли в Мисури. Там се осведомих за семействата на братя Бърнинг. Ето как ми се удаде да чуя историята за убийството, и то с далеч стигащи окраски относно онова, което Винету и Олд Шетърхенд бяха съумели да извършат. Аз не казах кой съм и се задоволих само да узная, че капитанът беше изпратил на близките осемте торбички с цялото съдържание и един изчерпателен писмен доклад…

ТАЛИСМАНЪТ