По непознати пътеки

Едно своеобразно хъхрещо сумтене ме събуди от съня. Или това беше само хъркането на някой от моите другари по спане? В херметически затворената зимна колиба цереше въздух, който се беше направо за отчаяние. В тясното пространство бяха намерили място осем човека и пет кучета, но само не питайте как! Тези тринайсет създания лежаха със своите петдесет и два предни и задни крака така едно до, върху, под и през друго, че разплитането на тази маса многобройни и объркани крайници изглеждаше абсолютно невъзможно.

В средата на построената от кожи на северен елен шатровидна колиба димяха останките от грамаден огън, чийто парлив пушек образуваше един общ непроницаем облак, тъй като димоотходният отвор беше затулен. Аз лежах с глава върху ухаещия на моруново масло хълбок на добрата майка Снйера, чието име в превод означава „мишка“; десният ми крак беше протегнат под тялото на стария чичо Сете, която дума трябва да се превежда със „стрела“, а лявото ми стъпало служеше на едно от кучетата за възглавница. Татко Пент, тоест Бенедикт, Благословения, беше разкопчал кожуха ми, за да курдиса милата си главица върху моя стомах, така че опашката на кучето, на което той самият служеше за матрак, с прелестно гъделичкане бръсваше носа ми. Към този неоценим комфорт се добавяше жегата, развиваща се във вътрешността на моето плътно загърнато кожено-кожушено облекло, и сатанинският аромат на тринайсеткратната транс- и респирация (потене и дишане) редом с подвижността на онези дребни рицарски създания, които са неизбежни в такава кучешка близост, и за които старият веселяк фишарт16 е пял: „Мен ’апе ме додяващо, к’во ли мож’ да е то?“17 Вземете ли под внимание също всички диатонични и хроматични сърдечни излияния, чието хрипещо фортисимо изпълваше шатъра, то може би ще намерите за непонятно, че аз за един миг съм се измъкнал от меките обятия на съня.

Но не, не хъркане ме беше събудило, защото аз долових сега, когато бях буден, за втори път онова сумтящо хъхрене. То прозвуча вън на известно разстояние от колибата. Веднага след това изтрещя изстрел и един висок глас извика:

— Attje, tassne le tarfok! (Татко, мечката е тук!)

В миг всичките петдесет и два крайника се приведоха в най-бързо движение и онова привидно невъзможно разплитане за две секунди бе щастливо извършено. Осемте човека крещяха и ревяха; петте кучета лаеха и виеха; огънят беше напълно стъпкан, докато всеки търсеше своите оръжия и хващаше онези, на някой друг. И все пак ние се намерихме само след две минути пред колибата и се завтекохме към мястото, от което Неете18, синът на стария Пент, затърча в крайна възбуда насреща ни, като крещеше с всичка сила:

— Tarfok, tarfok le mesam! (Мечката, мечката отмъкна еленчето ми!)

— Къде е? — попита старият.

— Tuos, tuos kwouto pluewai! (Там, там по блатото!)

— Вземете си ските — изкомандва татко Пент, — пушките, ножовете и щеките. Вземете също въжета. Да побързаме след нея!

Всички ски бяха подпрени по шатрата. Ние ги сложихме и тръгнахме към блатото, което се простираше в равнината на неголямо разстояние от лапландското жилище. Какке Кайра19 остана при жената и трите дъщери. Ние, другите, наброявахме пет персони: Пент, чичо Сете, Неете, аз и вторият слуга, който се казваше Анда, сиреч Андрей.

Беше може би един час след полунощ, ала въпреки това ние можехме много добре да виждаме, тъй като небето бе озарено от едно северно сияние с такъв разкош и великолепие, както никога не бях го наблюдавал. Това не беше онази леко разширяваща се и отново свиваща се нежна игра на цветове, също не онова голямо и спокойно стоящо по небесната твърд явление, а едно непрестанно, могъщо запокитване във висините на лъчеизпускащи цветни снопове, които искряха и преливаха в безкрайността, един замайващ вихър от хиляди едно след друго въртящи се и с все по-големи радиуси огнени колела, едно непрекъснато сражение, извиване, гонение и стрелкане на всички възможни пламъци, светлини, цветове и нюанси, едно зрелище, което наистина щеше да ми въздейства с поразяващ ефект, ако в мен не се беше пробудил ловецът.

Дирята на мечката можеше съвсем ясно да се различи в дълбокия сняг, а след късо време видяхме и самата нея като тъмна, бързо придвижваща се точка по бялата повърхност на блатото. Тя трябваше да е някое могъщо животно, след като бе в състояние да мъкне при един такъв бяг еленчето със себе си.

Въпреки това ние нямаше защо да се страхуваме от нея. Лапландската мечка е по-малко опасна и от вълка; тя далеч не притежава свирепостта примерно на американската гризли, която я прави толкова опасна, и се осмелява да нападне човека само когато е подтикната от неизбежна самоотбрана. Лапландците до един бяха много опитни скиори. Ние летяхме със скоростта на бърз влак по равнината, но това, види се, все още не бе достатъчно за стария Пент.

— По-бързо — извика той, — иначе тя ще стигне хълма и ще се скрие зад скалите, където много трудно ще можем да я следваме.