По непознати пътеки

Скелетът на тази колиба бе образуван от известен брой пръти, които бяха така забити в земята, че върховете им горе се събираха. Понеже татко Пент се числеше към заможните лапландци, те бяха покрити с двоен пласт еленови кожи, а горе беше оставен един отвор, та да може да се изтегля пушекът. По време на спане обаче той биваше затварян, за да не бяга топлината. Това кожено покривало се простираше още на известно разстояние над земята, което позволяваше да се съхраняват под него провизии. Сега през зимата жилището беше покрито от дебел свой замръзнал сняг, който не допускаше да проникне никакъв студ във вътрешността. В средата на жилищното помещение се намираше, както вече казах, огънят, над който бе провесен един меден котел, закрепен със синджир горе за един от прътите. Околовръст бяха проснати върху пласт сено меко ощавени кожи, формирайки по този начин местата за спане и сядане за членовете на семейството и кучетата. Посудата висеше по наклонените стени, а горе, в близост до димохода, бяха окачени еленови бутове и шкембета, съдържащи сиренето и замразеното мляко, а може би и служещата като универсално целебно средство еленова кръв.

Когато пристигнахме, бяхме посрещнати от какке Кайра с високо ликуване, дължащо навярно своята причина на мечата шунка, която за лапландеца е винаги добре дошъл деликатес. При неговите силни викове пристъпиха от колибата жените.

— Kussne le attje? (Къде е таткото?) — попита майка Снйера, като видя, че старият Пент липсва.

— Той още ли не е пристигнал? — осведоми се чичо Сете.

— He. Etnatjam25, той къде остана?

— Там в гората.

— В гората? Във wuorai26? Ами ако го нападне някоя мечка, вълк или чак пък някой wuoikenes27? Защо остана той в гората?

— Видя един мъж, когото последва. Беше някакъв ammats28, който поиска да се скрие от нас.

— Tije lepet takkam jermetipme. (Вие сте постъпили неразумно.) Този чужденец може да е някой еленоубиец, който носи много оръжия със себе си. Защо оставихте сам таткото?

— Sotn le trawam mau. (Той така заповяда.)

— Тогава е трябвало да го послушате — успокои се тя. — Каквото той заповяда, това трябва да стане, защото той знае какво прави.

Татко Пент следователно беше истински патриарх, който управляваше неоспорвано и винаги съумяваше да издейства верния престиж на своята воля. При обяснението, че той самият е пожелал да остане сам, всички грижи на жената отпаднаха и хората се заеха вече с ловната плячка, която бяхме донесли. Лапите изчезнаха незнайно къде. Карантията беше хвърлена в котела, за да бъде сварена и изядена веднага, а месото бе накачено за замразяване.

Хората и кучетата отново седяха уютно край огъня. Сънят беше забравен. Но ето че чухме дращене под вратата и кожата, покриваща входа, се повдигна нагоре.

— Repe29! — извика уплашено майка Снйера.

Така се казваше именно любимото куче на стария, което го бе придружавало в гората. То дойде, пропълзявайки под кожата, и се спря с прибрана опашка да нададе протяжен вой.

— Repe, kusne le attje? (Репе, къде е таткото?) — попита чичото, скачайки от постелята.

Кучето забеляза, че е било разбрано. То скочи, скимтейки, нагоре към питащия и после обратно към вратата.

— То иска да заведе помощ — казах аз, посягайки към пушката си. — Неговият господар го е сполетяло нещастие. Ние трябва бързо да го последваме.

— Или то само е изтичало пред attje — рече какке Кайра, ратаят, който беше сменен от Анда.

— Не. То има досущ поведението на куче, което търси помощ. Ние излязохме пред вратата и закрещяхме името на стария в здрачната северна нощ. Студът позволяваше на вика да се разнесе на далечно разстояние, ала колкото и остро да се вслушвахме, отговор не можахме да чуем.

— Harra30, ти имаш право — отсече чичото, — на него нещо му се е случило. Вземете ските и оръжията и нека следваме кучето!

— Това не е достатъчно — отговорих аз. — Вземете също ремъци, въжета и пръти. Той може да е паднал в някоя sala31.

Жените заплакаха и се завайкаха, пък ние взехме мълчешката всичко необходимо, надянахме ските и се предоставихме на водителството на умното куче, което чичото, първи в колоната, водеше за едно въже.

Напуснахме колибата в срещуположната отпреди туй посока. В началото на нашия мечи лов, хълмовете бяха от лявата ни страна, но сега те лежаха от дясната. Подстъпите им започваха в края на една обширна, покрита с дълбок сняг равнина и в тяхното протежение кучето се втурна в най-бърз бяг. Без ските изобщо нямаше да сме в състояние да го следваме. Така изминахме може би четири английски мили, когато то зави надясно и се насочи към едно възвишение, което нямаше голяма стръмнина, така че не беше необходимо да се освобождаваме от ските. Вървяхме по нагорнището с почти същата бързина както досега, докато стигнахме до една открита, лишена от гора площ, която от другата страна доста рязко се спускаше отново в дълбочина.

— Ipmel — извика чичото изплашен, — sotn watsa salajagnai! (O, Господи, навлизаме в Ледените процепи!) Orrop wahrok! (Нека бъдем предпазливи!)