По непознати пътеки

Той опъна въжето, принуждавайки кучето по този начин по-бавно да тича, като проверяваше с щеката си земята на всяка стъпка ширина, преди да пристъпи.

— Опасна ли е тази земя? — попитах го аз.

— Господине, ние вървим през rutaimo32, където живеят злите духове. Всеки от тях си е издълбал една бездна, която е покрил със сняг, за да имаме samelatjeh33. Стъпи ли някой върху него, то се сгромолясва долу в пъкъла, ако saiwaolmak34 не протегне ръката си да го задържи. Понякога идва също някой свят ангел и го изтегля обратно.

Така се смесваха в представите на стария лапландец християнски картини с езически. На него в крайна сметка му беше все едно дали от ангел, или от божество ще трябва да очаква помощ. Може би си мислеше, че единият е толкова могъщ, колкото и другият.

Та ние се плъзгахме значи предпазливо по платото и наистина стигнахме няколко процепа, над които снегът бе образувал една споена кора, която едва бе в състояние да издържи куче. Ние разпознавахме тези места по формацията и цвета на тяхната покривка и ги прескачахме с помощта на щеките. После започна спускането. Ние трябваше здраво да запъваме щеки, за да можем да запазваме предпазливия си начин на придвижване, тъй като пукнатините станаха по-многобройни отпреди. Кучето теглеше много мощно въжето и при едно внезапно дръпване му се удаде да го скъса. То се втурна с дълги скокове надолу по хълма, но недалеч спря и извиси един висок вой.

— Там е! — викна чичо Сете. — Дано помощта е навреме! Ние се постарахме да изминем колкото се може по-бързо късото разстояние и скоро стояхме пред една тясна, дълбоко навлизаща в земята пукнатина, в чиято покривка имаше пробита дупка. Кучето опита с ровене да я разшири, но се пазеше пред опасността да се громоли долу. Една следа от ски водеше отдясно към мястото, но не излизаше отвъд.

Неете, синът, легна по корем и викна надолу:

— Attje totn lep tann? (Татко, тук ли си?)

Не прозвуча никакъв отговор, ала кучето беше направо извън себе си. То на няколко пъти се приготви да скочи долу, ала страхът все го възпираше.

— Той е долу — казах аз. — Нека зарежем всяко питане, защото нямаме време за губене. Дайте въжетата, някой трябва да се спусне!

— Аз ще сляза — отговори Неете, — аз съм най-лекият. Хера (господине), ти си най-едрият и силният от всички ни, ти ще държиш kartsait35!

— Добре, вържете halkoit36 заедно и ги сложете напреко на цепнатината, за да ни служат като опора. Но бързо!

Само минута по-късно младият мъж висеше в отверстието, в което трябва да владееше ужасен студ. Той съвсем не бе стигнал кой знае колко надолу, когато даде знака.

— Mon lep sot (Намерих го) — извика. — Спуснете още едно въже!

Въжетата бяха тънки, наистина, но сплетени от неразкъсваеми ремъци от еленова кожа, така че и най-тежкият мъж можеше да им се повери. Докато аз държах сина, друг му спусна второ въже, на което трябваше да върже бащата. Това стана за късо време и после двамата бяха изтеглени.

Татко Пент падна вкочанен на снега.

— Той е мъртъв! — изплака Неете. — Злите духове са му отнели живота!

Аз прегледах стария лапландец. Сърцето му биеше и нито един от крайниците му не изглеждаше увреден. Ето защо успокоих другите:

— Sotn ela! (Той е жив!) Няма му нищо, лишен е само от съзнание. Какво положение имаше той в пукнатината, Неете? Тя май не е дълбока.

— О, хера, дълбока си е тя, много дълбока и изцяло покрита с лед — отговори той. — Но е тясна и така щеката му се заклинила здраво и го задържала.

— Wekkes auto! (Какво чудо!)

— Да, светият Jesots37 го е предвардил. Но кажи, възможно ли е той въпреки това да умре?

— Възможно е да си е ударил главата в леда. Той въпреки дебелите си дрехи се е вдървил от студ и трябва следователно много дълго да се е намирал в цепнатината. Това ме кара да предполагам, че е зашеметен, защото от един несвяст отдавна да се е съвзел. Вземете прътите и направете една носилка. Ще го отнесем при колибата! Нека един избърза напред и да вземе еленската шейна, за да можем по-бързо да се придвижим.

— Аз ще го сторя! — предложи услугите си доблестният какке Кайра. — Аз така ще бързам, че няма да ми е мразовито, и поради това ви оставям кожуха си, защото инак няма да можете да направите свястна носилка.

Той хвърли широкия кожух, грабна щеките и пушката и започна да се плъзга със ските си обратно по същия път, по който бяхме дошли. С помощта на кожуха, прътите и въжетата беше стъкмена една съвсем прилична носилка. Ние вързахме здраво на нея спасения и поехме по обратния път. За нас естествено той беше тежък, защото не бе дреболия да прехвърляме товара си невредим през процепите. Това изискваше толкова много предпазливост и време, че шейната вече чакаше долу при хълма, когато достигнахме равнината. Какке Кайра беше заел временно кожуха на Анда.