По непознати пътеки

Припадналият беше закрепен на шейната и после ние се понесохме с вихрена бързина към колибата по сега гладката и сигурна повърхност. Естествено теглената от бързите като вятър северни елени шейна стигна с чичо Сете, който я караше, по-рано от нас и когато ние свалихме ските и влязохме, намерихме татко Пент вече да лежи до огъня. Той беше все още в безсъзнание, ала въпреки това майка Снйера се беше заела много усърдно заедно със своите дъщери да тъпче догоре, оплаквайки и окайвайки, насилствено отворената му уста с парчета замръзнала еленска кръв.

— Да го уморите ли искате? — викнах им аз.

— Кръвта помага за всичко, хера! — увериха ме тържествено те.

— Тук тя само вреди! Извадете му я и го разгърдете. Аз имам едно по-добро лекарство!

В силно свилия се пътен сак от страна на медикаменти нямах всъщност нищо друго освен половин шишенце арникова тинктура, но срещу нараняване при падане тя си беше съвсем добро средство, стига да нямаше пострадали и вътрешни органи. Дрехите му бяха разтворени, за да се облекчи дишането, и тъй като нямаше в наличност нафта, нишадъров спирт или нещо подобно, то помолих за енфие. Всички порядъчно се зачудиха, че един почти мъртвец трябва още и да смърка, ала въпреки това към мен веднага се протегнаха множество изработени от еленова кожа кутийки. Лапландецът изключително много обича тютюна, почти също колкото ракията, но тъй като от нея той най-често е лишен, то пуши и смърка много. Ето защо в колибата имаше достатъчно табакери.

Аз приложих на зашеметения една порядъчна щипка в онази част на лицето, която лапландците наричат njuonne38, действително не се наложи никак дълго да се чака възнамерявания ефект. Неговото изпъкнало чело се покри с бръчки, затворените очи започнаха да треперят, устата се отвори — бавно, наистина, но толкова широко, колкото беше възможно. Обмазаните заради студа и разните дребни гадинки с помада от смола бузи се разтеглиха и сетне последва онази позната експлозия, за която всички народи имат едно и също обозначение: апп… чих!

— Aeitnan! (Наздраве!) — прозвуча ликуващо от всички уста. Магията беше разтурена. Очите се отвориха, раздвижиха се няколко мига учудено от кръга и после прозвуча вече, и то с много категоричен тон, първият доловим за слуха признак за живот:

— Muaji, wattopte malep! (Дайте ми кръв!)

Майка Снйера ме погледна въпросително. Аз й кимнах, защото на това заповедно искане на един едва-що събудил се от смъртта моето чувствително сърце не можеше да се противопостави. Тъй като съдържанието на стария еленски търбух вероятно не беше богато, бе отворен нов и съхраняваната вътре кръв извадена. После майката се нахвърли с трите асистентки върху пациента и той получи от четири страни такова енергично натъпкване на устата, че трябваше пет пъти да преглъща, преди да намери време веднъж да си вземе сулука. Големите късове замразена до лед кръв изчезваха така бързо и масирано в хранителното отверстие на клетия болник и той разкриваше едно толкова издръжливо въодушевление да се изплъзне по този начин на смъртта, че мен ме достраша и накрая прекратих процедурата. Но едва бяха престанали новосъбудените му жизнени сили да работят в тази посока, то той посегна към главата си и проплака:

— Mon lep luokatest, mon lep hawetetowum! (Аз имам болки, аз съм ранен!)

Прегледах мястото, посочено от ръката му, и открих под дебелия кожен калпак, който носеше, един доста голям оток. Значи все пак си беше ударил главата.

— Tunji mon kalkap wekketet! (Аз ще ти помогна!) — успокоих го и посегнах към тинктурата.

— Tote lep pasker? (Ти доктор ли си?) — попита той учудено.

— Да — отговорих, за да му вдъхна вяра.

— Какво имаш тук?

— Това е един цяр, който ще ти облекчи болките.

— Добър ли е на вкус?

— Ти няма да го пиеш, а аз ще ти го сложа на главата.

— Я дай да го помириша!

Поднесох му с неблагоразумна драговолност отвореното шишенце под носа. Той пое миризмата на силния спирт с растящо благоразположение и помоли с прояснена физиономия:

— По-добре дай да изпия лека, хера! Тогава аз ще оздравея по-бързо, отколкото ако ми го туриш на главата.

Аз отклоних и поисках да ми дадат парцали от една стара лятна рокля. Навлажних ги и направих компрес на подутината. Понеже исках след известно време да повторя навлажняването, не върнах шишенцето в сака, а го тикнах, за да ми е под ръка, в сеното на моята постеля.

— Аттйе (татко), как попадна в процепа? — попита сега младият Неете, като с този въпрос се притече на помощ на всеобщото любопитство.

Старият помълча известно време, после отговори:

— Не ме питайте. По-късно ще научите!