По непознати пътеки

— Да, хера, известно ти е, че никой не бива да знае къде лежат талерите — ни братът, ни жената, нито децата. Ти знаеш също, че аз бях на тържището в Енонтекис. Там продадох много кожи, много сирене и също много ръкавици, които моите дъщери бяха изплели. Направих размяна за неща, от които се нуждаех, и накрая пак ми останаха две торбички лъскаво сребро. Вчера, когато кошутите бяха доени и моите хора значи бяха възпрепятствани да ме последват, аз взех ските си и тръгнах нагоре към фйел да скрия среброто. На връщане съгледах някакъв другоземец, който се плъзгаше помежду скалите. Проследих го, ама той ми убягна. Сега се върнах при скривалището, извадих пак парите и ги скрих на друго място. След полунощ обаче, когато преследвахме мечката, отново видях другоземеца. Веднага си помислих, че той дири среброто ми, и го последвах. Той изчезна. Сега навестих моето скривалище — среброто си беше там, ала докато го оглеждах, получих един удар. Стана ми много тъмно пред очите и се сгромолих, но само след минута се съвзех. Парите ми бяха отмъкнати и аз видях крадеца вече далеч от мен да лети много бързо по lopme50. Подгоних го. Той опита да достигне другата страна на karr51 и затова аз се насочих към Ледените процепи, за да му пресека пътя. Аз познавам този лед, ала гневът замъгляваше очите ми; пропуснах да видя една пукнатина и се стоварих вътре… когато дойдох отново на себе си, лежах в моята колиба и имах енфие в носа си. Крадецът обаче се изплъзна.

— Не го ли разпозна?

— Не. Той се беше промъкнал зад мен, без да го забележа. Носеше зимна маска както всички ние, за да не му измръзне лицето.

— Не запомни ли поне фигурата му?

— Хера, нощта на Самеланд трае три месеца и мами очите. Северното сияние беше неспокойно и пламъците му трептяха по снега. Кой може тогава точно да ти вижда! Мъжът беше облечен както другите мъже; един samelats изглежда като всеки друг, когато не си седи в шатрата. Аз не бих го разпознал. Ако ти не ми помогнеш, хера, никога няма да мога да открия крадеца и моето бляскаво сребро е изгубено.

— Аз? Как мога аз да ти помогна, след като на теб дори войниците на краля не са ти от полза! Аз познавам тази страна също така малко като тях и нямам нито даже властта, която те притежават спрямо крадеца.

— Хера, ти се лъжеш! Твоята глава стърчи над всички samelatjeh52 и хората тук никога не са виждали такива оръжия като твоите. Всеки един крадец ще се бои от теб. Пък и ти си бил в далечни, диви страни, където си се научил да четеш дирята на един беглец, както ние не умеем. Та нали самият ни разправи за злите indatjit53, които сте преследвали през планини и долини, за да си вземете пак кожите, дето са ви ги били откраднали. Аз ще те наведа на дирята на крадеца и знам, че като я разгледаш, той няма да ни се измъкне.

Хм! Едно такова доверие не бях очаквал. Щях да се посрамя, ако откликнех на желанието му, без да съумея да го оправдая. Ето защо отговорих:

— Attjats54, аз съм от съвсем наскоро в Самеланд. Наистина не мисля, че мога да ти помогна.

Тогава той ми смигна с една от най-хитрите си усмивчици и каза:

— Хера, ти можеш, защото нали сам каза, че си доктор!

— Да не би да мислиш, че един доктор трябва да се е научил и крадци да лови?

— Ти искаш да се шегуваш с мен? Един доктор е учил всичко; един доктор може всичко, стига само да поиска!

— Кой ти го каза?

— Не е необходимо някой да ми го казва, защото ние всички бездруго си го знаем. На един доктор трябва всичко да се отдава, защото той е учил как да прави saiwa tjalem55, а който носи в себе си един добър saiwa tjalem на него нищо не може да му се опре, стига да има грижата да го пази непокътнат.

— Лъжеш се — казах аз с укорително поклащане на глава. — Няма амулет и saiwa tjalem, който да притежава такава сила.

— Хера, ти само не искаш да си признаеш! Та нали аз самият имам една такова писание.

— От кого?

— От един доктор, когото срещнах в Лулеа край морето. Той беше много умен мъж. Даде ми цяр за болните очи, а когато го помолих за амулет, написа го веднага, без да вземе пари. Аз го носих в продължение на много години върху гърдите и през това време никога не съм имал нещастие. Сега обаче потта го разяде и поради това въздействието му почти съвсем се изгуби. Ако не беше така разяден, със сигурност нямаше да попадна в цепнатината. Аз ще те помоля да ми напишеш един нов.

— Къде го държиш?

— Тук — отговори той, посочвайки гърдите.

— Можеш ли да ми го покажеш?

— Докторът не ми е забранил. Искаш да го видиш?

— Да.

Той бръкна под дрехите си и извади едно сгънато парче кожа, което висеше на връв и съдържаше един многократно сдиплен лист хартия. Подаде ми го.

— Ето — рече. — Познаваш ли знаците, дето стоят на него? Изписаните с молив букви бяха много избледнели, ала въпреки това аз от пръв поглед различих, че думите са немски.

Моята немалка изненада премина във весел смях, когато разгадах следните слова: