По непознати пътеки

Баас Йеремиас стоеше с един голям фенер на вратата, така че бяхме в състояние ясно да виждаме. Щраусът се беше измъкнал, както по-късно установихме, през оставената много вероятно от зулусите отворена портичка на градинската ограда и се бе натъкнал на Квимбо, който се приближавал към къщата и в мрака не могъл да разпознае птицата. Сега той видя, разбира се, с какво естество духове си бе имал работа и куражът му се възвърна. Скачайки от коня, той хвана метателното си копие и замахна здравата към своя преследвач.

— Какво? Дух съм птица, съм щраус? Чакат, Квимбо искат покаже птица, как се на дух правят!

Той беше сгрешил в преценката си за своя противник. Толкова страхливият, плашлив на свобода щраус в питомно състояние често е един много храбър пазач на дома и стигнал ли е веднъж до осъзнаване на своята сила, той е боец, с когото не е така лесно да завърже човек битка. Квимбо щеше веднага да го узнае. Птицата го събори на земята с едно мощно затичване, угости го с няколко извънредно енергични ритника и го перна с клюн по главата, уцелвайки за нещастие фризурата, която в миг изгуби своята изкусна пантофена форма. Победеният се разпищя пронизително до Бога.

— Помагат, минхер! Ох, беден Квимбо, ох, красив беден коса на Квимбо! Минхер, бият мъртъв, удрят мъртъв, ръгат мъртъв, стрелят мъртъв щраус!

— Роб, назад! — извика Ян и хвана птицата за едно от късите, биещи крила.

Животното се подчини и беше откарано от бура към все още отворения навес. Квимбо се изправи и понечи, държейки все още ръце на перчема, да продължи вайкането, но видя разкъсаното ми рамо, от което кръвта действително много обилно се стичаше. Тутакси скочи към мен и викна разтревожено:

— Минхер имат рана? Минхер скоро съм утрепан мъртъв? Ох, ох, добър беден минхер! Квимбо ще вържат рана на обичан минхер!

Съседите и също Митие бяха дошли насам. При думите на Квимбо те забравиха въпросите и разпитванията, които много вероятно бяха имали на устните, и ме обградиха. Бях въвлечен в къщата и стаята, където прегледаха раната ми. Тя се оказа болезнена, наистина, но не опасна. По време на превързването се стигна до питането и разказването, а после се отправихме с фенери и добре въоръжени навън, за да видим как стои работата със зулусите.

В двора лежаха три трупа. Зад къщата смъртта бе пожънала още по-богат урожай, защото там намерихме пет грозно разкъсани тела, две от които очевидно бяха паднали под ударите от клюна на птицата, преди леопардът окончателно да ги умъртви.

Сега потърсихме в посоката, където бяха стояли конете. И тук нашите два куршума се бяха оказали смъртоносни, но за голям яд на Ян, Сикукуни не се намираше сред загиналите. Той отново се беше изплъзнал. Предния ден съседите бяха погребали падналите в гората зулуси и донесли във фермата скритите от нас вещи. През идното утро предстоеше едно по-значително погребение, с което искахме да изчакаме до пристигането на останалите бури. После щеше да бъде проведен съд над заловения Чемба й набелязани необходимите мерки за преследването на Сикукуни и обезвреждането на оръжейния обоз…

4. БУРЪТ ВАН ХЕТ РУР

На другото утро бях още рано-рано кукуряк и когато стъпих в двора, заварих и Митие вече на крак. Та нали имаше да се грижи за толкова много и все важни гости — едно ясно съзнание, че трябваше да съкрати своята почивка.

Мисълта за изплъзналия се зулуски главатар ме подтикна да изляза на откритото поле. Леопардът беше все още вързан за камъка и гледаше жадно през полуотворените си очи лежащите недалеч от него трупове на застреляните зулуси. Странично видях съвсем ясно по следите къде са били държани конете. Тяхната диря, която проследих на късо разстояние, водеше надолу по долината и се насочваше после на изток. За нас беше от полза да знаем в какво направление продължава. Ето защо се върнах във фермата и събудих Квимбо да ми оседлае един кон.

Възседнах го въпреки раната си и се върнах при дирята, която проследих, докато можах да си съставя едно твърдо мнение. Спирайки на едно възвишение, отдалечено от фермата на може би четири английски мили, видях на изток да се извисяват огрените от слънцето върхове на планините Ранд, докато подножието им лежеше скрито в стелещите се чак близо до мен мъгли. Там водеше през планините проходът Керс, а там, по-нагоре, проходът Клей откриваше пътя надолу към страната. Друг път освен тези двата нямаше, както всеобщо се приемаше. Следите водеха в права посока към прохода Клей и сега аз бях убеден, че вече няма да ни се удаде да застигнем Сикукуни. Вярно, неговите коне бяха изключително изтощени, но той притежаваше достатъчно животни, че да може да ги сменя, и ние дори да съумеехме да се снабдим с нови коне, той вече имаше една твърде голяма преднина, за да бъде настигнат.