По непознати пътеки

Тъкмо се канех да се върна на мястото на битката, когато долових откъм издатината на гората два високи гласа, които моментално разпознах.

— Млъкват, Англия! Не говорят ни дума на Квимбо! Квимбо не иска имат пари и не иска имат подарък. Квимбо имат добър минхер, много голям добър минхер, и Квимбо сторят каквото казал минхер, че Англия съм пленен и Квимбо държат здраво Англия!

— Well, тогава ти давам още повече! Давам ти също и една рур, с която можеш да стреляш на цяла миля надалеч!

— Хем млъкват сега, Англия! Англия нямат добър рур, защот’ Англия не могат даже ни шопар застрелят мъртъв с рур! Англия искат застрелят мил’ с рур? Какво съм мил’? Мил’ съм шопар или котк’? Могат Квимбо ядат мил’, ако Квимбо застрелят мъртъв мил’?

— Ако ми разрежеш ремъците и ме пуснеш да си вървя, ще ти дам цяла каруца пълна с лой за теб и косата ти, една пълна каруца лой, която мирише толкова хубаво, че…

— Мълчат! — пресече му приказката кафърът, сега вече сериозно разлютен. — Къде иска имат Англия цял каруц пълен лой, кат’ Англия имат само дълъг, тънък кокал? Лой на Англия миришат хубаво? Какво разбират Англия от миришат хубаво! Англия да помиришат Квимбо, тогава ще видят Англия кой миришат хубаво, Англия или кафър!

Слонският вървеж на брабантеца сега стигна в моя близост. Какво щастие, че доблестният слуга не бе пристигнал минута по-рано! Щеше със сигурност да падне в ръцете на разярените зулуси. Аз пристъпих напред към двамата ездачи. Квимбо мигом се плъзна от коня, хвана го за юздите и вдигна копието.

— Тета илицвил? Кой съм там? — викна той към мен.

— Аз съм, Квимбо!

— Ох, ох, минхер, Квимбо съм радостен, че Квимбо виждат минхер… Англия искал офейкат от Квимбо, ама кон не искал офейкат, а претъркулват с Англия и Квимбо!

— Чакай тук! — отредих му аз и побързах към бойната арена, където намерих всички бури.

Ян също се беше върнал и стоеше мълчаливо под упреците на другите.

— Майне хеерен, зулусите се измъкнаха на коне — съобщих аз. — Вижте дали ще можете да заловите някое от останалите им животни за англичанина, който се намира там отвън заедно с моя слуга. Аз ще видя накъде отиват зулусите. Чакайте, докато се върна!

Потърсих възможно най-бързо нашите коне, яхнах английския си жребец и го подкарах в кариер по равнината. Яздих така в продължение на може би десет минути, после скочих и сложих ухо на земята. Моето отлично животно ме беше отнесло надалеч, така че бях стигнал доста близо до бягащите кафри. Чух съвсем отчетливо ударите от копитата на конете им и сега бях наясно и с посоката, която бяха поели. Те действително отиваха към фермата на Ян ван Хелмерс.

Бяха може би още почти дузина и ако наистина достигнеха фермата, следваше да се очаква тежка битка за съседите. Това трябваше да се предварди, стига само някак си да бе възможно.

Насочих коня обратно. Стигнал до гората, заварих бурите заети с англичанина, който молеше за освобождението си. Те не можеха да изпълнят сега желанието му, защото така щеше да му се предостави възможност да издаде нашите намерение относно обоза. Беше им се удало да заловят три от конете на зулусите, единият от които беше определен за сър Гилбърт Грей. Аз ги запознах с откритието си и Ян незабавно се насочи към коня си.

— Аз потеглям, тръгвайте след мен, майне хеерен! — извика той и вдигна крак да се качи.

— Останете още малко, минхер — помолих. — Нали знаете, че една прибързаност дори и в най-голямата опасност може да допринесе само вреда. Дайте на коня си половин час почивка и го оставете малко да попасе. Ей там отсреща тече потокът, където може да бъде и напоен. От коня зависи, ако ездачът иска да има напредък!

— Имате право, минхер, но само половин час, не по-дълго, така ще си остане! — отговори той и поведе животното към указаната посока на водопой.

— Заведи и нашите, Квимбо!

— Да, минхер. Кон трябва ядат и трябва поят, ама Квимбо поят не два кон, а три кон!

Той взе освен моя английски жребец и брабантеца един и от зулуските коне. Аз нямах време да се осведомя за причината на тази постъпка, а прегледах другите два коня. Животните бяха от онази дребна и изключително издръжлива порода, използвана с удоволствие от кафърските вождове и техните приближени, докато отрядите им най-често се състоят от пешаци. Те носеха от двете страни на седлото по едно доста голямо чувалче с чукана царевица — мярка, способстваща по-голяма издръжливост на животните, тъй катотози фураж държи сито по-дълго, отколкото изсъхналите треволяци, които страната предлага.

Още бях посветен на този оглед, когато Квимбо се върна и взе за юздите и другите два коня.

— Кон тук също поят!

С тези думи той се измъкна. Трябва да си имаше някакво определено намерение. Може би гърбът на брабантеца му беше твърде широк и се канеше тихомълком да извърши размяна. Аз нямах нищо против и си затраях. Направих му само една забележка:

— Внимавай с тези торби, Квимбо. В тях има царевица, която е изключително добра за конете.

— Царевица? Ох, ох, царевица ще получат не бур, а минхер и Квимбо!