По непознати пътеки

— Шегувате ли се, или действително е така? — бях попитан.

— Така е! Сикукуни беше във вашата ферма, минхер Ван Хелмерс. Искаше да убие юфрау Соофи и да отвлече Митие. Аз му попречих и го проследих до гората, която може да се достигне оттук за три часа.

Ян сложи пестник на рамото ми.

— Ако оня е побутнал макар само един косъм на близките ми, то той е изгубен. Разкажете, но бързо, бързо!

— Да, разкажете, не ни карайте по-дълго да чакаме! — подканиха и другите.

Започнах доклада си и разказах набързо всички събития. Те ме слушаха с безмълвно напрежение и когато свърших, въздействието беше толкова голямо, че всички посегнаха към оръжията.

— Трябва да тръгнем нататък, трябва незабавно да го нападнем! — извика Ян.

— Да — пригласи Зинхен. — Пипнем ли го, с въстанието на зулусите е все едно свършено още преди избухването му!

— Доведете конете! — обади се Ван Хоорст. — Не бива да губим никакво време!

— Стой! — провикнах се аз във всеобщата гълчава. — Изслушайте ме, майне хеерен99, преди да вземете някакво решение!

— Да, чуйте го — рече Кеес Ойс. — Той е действал във всичко по такъв начин, че неговото мнение може само да ни е от полза!

— Вие сте се събрали тук, за да обсъдите важни неща. Свършихте ли вече работата си?

— Не. Но в общото сме на едно мнение и имаме да уточним само още някои второстепенни неща.

— Имате достатъчно време и е по-добре да свършите сега, отколкото да тръгнете и после да започвате отново.

— Но тогава Сикукуни ще ни се изплъзне!

— Как може да ви се изплъзне, като се кани тук да ви нападне! Вие бихте могли спокойно да го изчакате, но тъй като е възможно да заподозре нещо, считам за по-добре да го навестим в гората. Само че за тая цел сега още не му е времето.

— Кога тогава? — попита Ян, който гореше от желание да се счепка със зулуса.

— Ако зулусите възнамеряват да дойдат насам, то това няма да стане преди нощта; ако ние решим да ги потърсим, то можем да потеглим едва след полунощ, за да можем да ги пипнем още с пукване на зората. И при двата случая ви остава време за вашите обсъждания. Тогава няма да ви е необходимо да се връщате пак насам, ще можете да яздите заедно към фермата на Ян ван Хелмерс и после да потеглите към планината Етерс, за да секвестирате обоза, за което може би ще пристигнете твърде късно, ако пропилеете тук много време.

— Имате право — рече Зинхен, — стига само да бяхме сигурни, че призори още ще можем да заварим Сикукуни!

— Да, той е прав — процеди и Ян, — ако Сикукуни също не бъде споходен от идеята да ни нападне по зазоряване.

— Защо?

— Защото тогава двете противникови страни ще потеглят по едно и също време и могат да се разминат.

— Това действително е мисъл, която си има своето пълно основание.

— Затова е по-добре веднага да потеглим и…

— И да допуснем зулусите да ни забележат — вметнах аз. — Прощавайте, майне хеерен, задето казвам „ни“, и следователно превръщам вашите работи в свои! Но аз вече веднъж съм се набъркал в това приключение и не бих желал да пусна сцената, преди да знам до какъв край ще бъде доведено.

Тогава Ван Хоорст пристъпи към мен и ми подаде ръка. Другите последваха примера му.

— Не говорете, минхер! — каза той. — Вие сте действал точно тук, сякаш сте един от нашите. Ние ви дължим голяма благодарност и тъй като сега не разполагаме с прекалено голям брой пушки, то за нас може да е само добре дошло, ако вие и по-нататък накарате вашата да говори в наша полза. Що се отнася до нападението, аз съм напълно съгласен с вас във всичко!

— В такъв случай предлагам да чакаме тук само до един час след падане на мрака, като преди здрачаване сме заели входа на долината в широк фронт. Ако дотогава не сме забелязали и помен от зулусите, потегляме. Но аз мисля, че те ще употребят целия ден в търсене на англичанина, който по тяхно мнение се е заблудил в гората. Да оставим изцяло настрана непристигналия Чемба.

Предложението беше прието, макар Ян да даваше мило и драго веднага да потегли. Както Ахил пред Троя се оттегли той разгневен и напусна клооф, без да вземе участие в по-нататъшните разисквания.

Първото от тях се отнасяше до англичанина. Каквото бях предвидил, се случи. Като служител на своя господар той не можеше да бъде привлечен под отговорност и тъй като и иначе не бе проявил директни враждебни действия, беше решено засега да бъде третиран като пленник и след запорирането на обоза освободен.

После пристъпихме към обяда, на който Ян остана едносричен като преди. След това легнахме да починем с оглед очакваното нощно напрежение.

Почивката продължи няколко часа. Аз бях първият, който се събуди, и напуснах клооф, за да отида горе при дървото. Там стоеше Квимбо и държеше с горд поглед една грамадна рур в ръка.

— Какво правиш тук?

— Какво правят Квимбо? Ох, ох, не виждат минхер, че Квимбо на страж стоят?

— Ти? Струва ми се, сега трябва да е на стража минхер Ван Хоорст?

— Ох, страж имал минхер Раал и после минхер Ван Хоорст, ама искали всички двама спят и казали, Квимбо вземат пушк и стоят страж при дърво.