Той тръгна, а аз се отправих към другите да обсъдим нещата. Ян се върна. Беше оставил коня си под надзора на Квимбо и искаше да чуе какво ще се съвещаваме.
От само себе си се разбира, че трябваше да се постараем час по-скоро да последваме зулусите. Питаше се само дали конете ни ще проявят еднаква издръжливост. Моят беше получил първия приз и тъй като Ян не го сдържаше, беше уговорено аз да избързам с него напред, докато другите можеха да ни следват според силите.
Тръгнах към извора и съобщих това на Квимбо.
— Квимбо яздят с минхер! — заяви той.
— Няма как, трябва да останеш да пазиш англичанина! Той се обърна и не отговори. Ян дойда да възседне, аз сторих същото и забелязах, че както неговият кон, така и моят бяха снабдени с царевица — един знак на внимание от страна на моя добър кафър.
Взехме си сбогом с бурите, които възнамеряваха да останат тук до утрото, аз им препоръчах Квимбо и после поехме. Ян яздеше мълчаливо до мен — беше зает с мислите си и аз не го смущавах. Така бяхме яздили може би половин час, когато долових конско тропот зад нас. Спрях да изчакам ездача. Той пристигна в галоп и едва съумя да спре пред мен коня си. Още при първата чута дума разпознах Квимбо.
— Минхер, ох, ох, Квимбо вече мислил, Квимбо не срещнат минхер!
— Какво всъщност искаш?
Кажи-речи бях предполагал нещо такова и поради това въпросът ми не можеше да прозвучи много строго.
— Квимбо не остават при бури, Квимбо яздят с добър, обичан минхер. Квимбо имат кон на зулу и имат царевица за кон.
— И къде пък остави брабантеца?
— Брабант причиняват болка Квимбо на крак, Квимбо не могат съберат крак. Брабант съм при бури, нека и бури болят крак!
Бях принуден да се разсмея на човеколюбивите помисли на слугата.
— Идвай тогава! Пък и бездруго не мога да те отпратя обратно.
Ездата продължи с възможно най-голяма бързина. Квимбо можеше по-добре да обгръща мозамбикския си кон и макар да лежеше почти по корем върху гърба му, то все пак се държеше по-добре отколкото по-рано върху брабантеца. Движихме се цялата нощ, докато утрото засивя и конете трябваше малко да отдъхнат. Бяха назобени и после пак ги яхнахме.
Натъкнахме се на дирята на зулусите. Те трябва да имаха изключително добри животни, иначе щяхме сигурно скоро-скоро да сме ги настигнали. Не бе трудно, разбира се, да се помислят, че са преследвани, и ето защо бяха напрягали по възможност конете.
Към обяд беше направена отново почивка, а когато по-късно по свечеряване отново спряхме, вече се намирахме в близост до гората, в която за пръв път се бях срещнал със сър Гилбърт Грей. Конете вдигаха пара и бяха плувнали в пот, а хълбоците им тупкаха, така че бе невъзможно да изминем останалото разстояние, без поне няколко минути да отпочинат. Но това можеше да е гибелно за фермата и веднага щом бяхме взели малко от малко сулука, продължихме отново.
Цялото това оценявано на два дни езда разстояние ние го бяхме взели за няма и едно денонощие, при което трябва да се има предвид, че моят кон бе имал целия този път под копитата си натам и насам без необходимите междинни паузи. При тази бедна откъм извори област и най-често камениста земя това бе свръх силите и на най-доброто животно и ето как не бе за чудене, че се домогвахме само ходом към височината, зад която се снижаваше долината с фермата на Ян.
Още не бяхме съвсем достигнали билото, когато от отвъдната страна прокънтяха изстрели.
— Тук, Квимбо, дръж конете! Пеша ще стигнем долу по-бързо! — повелих аз и скочих.
Ян последва примера ми и сега изкачихме в усилен бяг напълно баира, за да се спуснем по същия начин от другата му страна.
Изстрелите се повториха, удостоверявайки, че съседите са били нащрек и не са били изненадани от зулусите. Ние достигнахме запъхтени градината, хукнахме покрай оградата и завихме около ъгъла на двора, понеже предполагахме, че преди всичко портата ще е обектът на атаката. Бяхме се заблудили, защото тъкмо стигнахме до нея и от другата страна на жилищната постройка отекна изстрел.
— Те са прехвърлили стобора и вече се намират в двора и градината. Нашите стрелят от горните прозорци. Елате! — рече Ян, като се обърна отново, втурна се покрай оградата и се прехвърли после през нея.
Аз също се метнах отвъд и едва сложил крак на земята, долових един изкънтяващ прикладен удар.
— Един! — извика Ян.
Аз също видях да се спуска към мен една тъмна гола фигура, дигнах пушката и натиснах спусъка.
— Двама!
— Ехей! Кой стреля там долу! — попита един дълбок глас от прозореца.
— Аз съм, баас Йеремиас! — изкрещя обратно Ян, като и той гръмна по някаква цел, която аз не различавах. Един силен вик доказа, че е улучил. Къде са мошениците?
— В двора само двама или трима…
— Те са уредени!
— Другите в градината!
— Аха, аз ще им пратя едного!
Той пристъпи към колибата на леопарда.
— Тюфел!
В ответ се долови характерното фучащо съскане.
— Ела, мой Тюфел, ти отдълго вече не си мяркал някой зулу! Той издърпа могъщото животно за синджира от къщичката.