По непознати пътеки

Двамата мъже много вероятно бяха сторили чрез това изпълнено с чест поръчение най-голямата услуга на добрия кафър и тъй като сега нищо враждебно не се очакваше, то нямаше налице никаква причина за отправяне особени укори срещу тяхното поведение.

— Нали нищо не се е случило? — осведомих се аз.

— Не, нищо, хич никакво! Само голям, дълъг минхер тръгнал с кон.

— Някой е потеглил на кон? — попитах с незабавно предчувствие и угриженост. — Кой?

— Голям, дълъг, дебел минхер с кожа от леопард на рамо!

— Кога беше това?

— Кога беше? Веднага кат’ Квимбо взел пушк и застанал страж.

Значи още преди два часа! Аз се върнах бързо в клооф и събудих спящите. Те се уплашиха при моята вест и свикаха незабавен съвет. Лесно пламващият Бур ван хет Рур беше провалил целия ни план за нападение и сега се касаеше час по-скоро да го последваме, за да му се притечем на помощ, ако допуснеше, увлечен от безразсъдната си дързост, да бъде видян от зулусите.

Англичанинът беше отново вързан върху брабантеца, Квимбо се качи зад него и когато всички бяхме готови, се спуснахме в долината, в която подскачаше с ромон едно бистро поточе — от него мястото беше получило името Клаарфонтейн (Бистрия извор — б. пр.), и оттам продължихме в южна посока. Когато стигнахме равнината, подкарахме конете в галоп. Обсъжданията и почивката след тях бяха ангажирали голяма част от деня и слънцето вече клонеше към хоризонта.

Конете на бурите бяха бодри, но нашите само преди късо време бяха оставили една напрегната езда зад себе си. Въпреки това моят английски жребец беше все начело и след повече от час не показваше ни най-малка умора. Другояче стояха нещата с брабантеца. Тежкото, макар изключително силно животно не беше навикнало на такава бързина, имаше да носи двоен товар и ни следваше с цената на най-голямо напрежение. Само още четвърт час трябваше да издържим. Слънцето беше залязло и вече се стъмняваше, когато чух гласа на Квимбо.

— Минхер, минхер, ох, ох! Минхер да идват при Квимбо! Спрях и го оставих да приближи.

— Какво има?

— Ох, минхер, помагат Квимбо! Кон не искат вече търчат и Англия не искат вече яздят!

— Тъй! Вие пречите, сър Гилбърт Грей, и си мислите може би в тъмницата да се измъкнете? Тук се заблуждавате. Я си дайте ръцете!

— Какво се каните да правите?

— Да ви вържа ръцете. Така ще е по-добре за моя слуга.

— Това аз не мога да допусна, сър!

— Все ми е едно! Аз нямам време да водя пазарлъци с вас. Ако не се оставите доброволно да ви вържа, ще ви застрелям без всяка милост. И тъй, давайте ръцете!

Бях се снабдил с един ремък и му ги вързах. После побързах след другите.

Скоро ги настигнах и застанах отново начело. По време на разказа си бях описал така точно мястото, на което бивакуваха зулусите, че Ян лесно можеше да го намери. Те сега, дори ако са се били пръснали, за да търсят англичанина, при всички случаи се бяха върнали пак така и ето защо аз взех направление, когато бяхме завили зад последната чупка на гората, почти право към мястото.

Приблизително там, където бях лагерувал предната нощ, спрях и скочих от коня.

— Слизайте, майне хеерен, вържете конете, вземете си оръжията и ме следвайте възможно по-тихо!

Те го сториха и ние още се занимавахме с конете, когато отекнаха два изстрела от посока кафарския бивак.

— Напред, майне хеерен, Ян е в опасност!

Сега за предпазливост не можеше и дума да става. Ние си запробивахме път през буша както му дойде — аз начело и другите след мен. Тъмнината ни пречеше да различаваме всички препятствия и затова мина доста време, докато стигна поляната. Тук Ян стоеше, ярко озарен от високо играещите пламъци на един лагерен огън, посред цялата зулуска шайка. Шапката бе паднала от главата му и дългата руса коса се развяваше като лъвска грива върху леопардовата кожа. Щръкнал високо над всички тях, той ги държеше далеч от себе си с приклада на своята пушка и всеки удар, който нанасяше, поваляваше един враг на земята. Въпреки това щеше да претърпи поражение, ако не се бяхме появили ние.

Аз дигнах пушката си и дадох два изстрела. Вдясно и ляво от мен проблеснаха светкавици и после ние се хвърлихме към поляната. Там се срещнахме… само с Ян, който се вторачи в нас и после с едно „Аз трябва да го пипна!“ скочи в буша. На бойната арена лежаха само трупове. Всички други, ранени и неранени, се бяха хвърлили веднага след нашите изстрели в шубрака.

Следвайки един мигновен порив, аз се втурнах след Ян. Странично прозвуча високо пръхтене и цвилене на коне. Насочих се нататък и пристигнах тъкмо навреме, колкото да видя как препуска край мен един отряд кафри покрай периферията на гората. Най-предният от тях се обърна назад към другите и им извика няколко думи, от които можах да разбера само „индхлу хет рур“. „Индхлу“, доколкото знаех, означаваше на зулуски нещо като „къща“, а „хет рур“ се отнасяше много вероятно за Ян, който нали беше известен навред като Бурът ван хет Рур. Според това излизаше, че изплъзналият се главатар бе решил веднага да язди обратно към фермата, за да си отмъсти за днешното нападение.