Под черния флаг

— Ще стигна до петдесет екю — каза господин дьо ла Мар. — И не допускам, че човек без титла ще се противопоставя на волята ми на благородник — И той погледна Льо Флапьор… — Петдесет… не отстъпвам

— Добре — отвърна Льо Флапьор, — парите винаги побеждават, но ще дойде може би ден, когато вие, господин дьо ла Мар, ще имате по-малко пари и когато вашата титла няма да натежи, ако я поставите на везните

— Младежо — обяви тържествено посредникът, — прекратявам търга: вие принадлежите на господин дьо ла Мар.

Той подаде на Жан лист хартия и го помоли да по-стави върху него подписа си. След като подписа и се убеди, че срещу договора със срок от три години той ще получи подслон, храна и дрехи, Жан, Представяйки си вече, че има на разположение петдесет екю, запита:

— А парите?…

— Не се безпокойте, господин дьо ла Мар ще ми ги плати до стотинка. Думата му на две не става.

— Още днес — потвърди дьо ла Мар.

— Виждате ли?

— А вие кога ще ми ги дадете? — запита наивно Жан Тиебо.

— Да ви ги давам? Не става и дума за такова нещо. Парите не са за вас, а за „Западната компания“, чийто представител съм аз. Освен това и вие сам не бихте се съгласили да взимате и пари, след като получавате в натура толкова облаги! Господи, в какви времена живеем! Хайде довиждане, младежо, а след трите години, ако желаете пак да опитате…

Той не подаде ръка на Жан. Объркан и смаян, Жан все още не проумяваше какво му се беше случило, когато грубият глас на господин дьо ла Мар заповяда:

— Хайде, тръгвай и гледай да не се отклоняваш от пътя, момчето ми. Сега ти принадлежиш на мен.

И това беше вярно. Жан трябваше да върви след господин дьо ла Мар до имението му. От този момент той стана „на господин дьо ла Мар“ и научи какво означаваше това.

Жилището беше една от богатите къщи, които се виждаха извън високите стени на града. Великолепни градини, простиращи се около красива къща. В първия момент Жан мислено се поздрави: имал е късмет, независимо че го бяха измамили с петдесет екю. В следващия момент радостта му спадна, тъй като едва-що бяха пристигнали, и господарят му посочи на другия край на имението, в едно блатисто място, нещо като барака с порутен покрив и каза:

— Ще спиш там.

След като влезе и не видя вътре нищо друго освен гола утъпкана и съвсем влажна земя, той запита къде и на какво ще спи. Господин дьо ла Мар започна да се смее кръвнишки и показвайки му мократа пръст отвърна:

— Тук. Мястото е добро за наемници като теб, за които не се знае откъде идват и какви ли злодеяния са сторили, та са се съгласили да приемат такива условия.

След това, без да го оставя нито минутка свободен, той извика един друг „наемник“ с окаян вид и заповяда:

— Гаспар, отведи го и му покажи! Имате време до довечера да ми прекопаете този квадрат. Преди да свършите всичко, не ви се полага нито супа, нито пък ще ви се позволи да спите.

И така Жан започна работа. Това беше обаче прекомерно трудна задача, почти нечовешка, още повече, че трябваше да я вършат с голи ръце, тъй като нямаха на разположение никакво истинско сечиво. Гаспар трепереше от треска и от страх. Физическата му слабост не позволяваше да му спори работата. Изпълнен от гняв, внезапно Жан спря.

— Какво правиш? — попита Гаспар ужасен. — Господарят ще се върне и ако не сме изпълнили задачата, ще ни бие с камшика си.

— Но преди малко той нямаше камшик.

— Тогава той идеше от града. Камшикът е закачен в къщи.

— Та ние не сме роби!

— А какво друго смяташ, че сме? От единадесет месеца съм тук и се питам дали не бих предпочел да умра, отколкото да живея така. Ти видя — спим на гола земя, без никакви завивки. Успях да се снабдя със стари чували, но ги крия, защото, ако ги види, господин дьо ла Мар не само ще ми ги вземе, но ще ме бие до кръв, обявявайки ме за крадец.

И така Жан Тиебо счете за благоразумно да продължи работата въпреки умората, за да не бъдат наказани нито той, нито Гаспар. Той работеше с яд; сълзите му засядаха на гърлото и мислеше за онова, което му бе казал Бастид в кръчмата. Не! И все пак той не беше прав. Трябваше да се примири със съдбата. А сред обаятелната природа тази съдба изглеждаше още по-сурова. Островът, част от който бе разгледал на идване от града, навярно бе нечувано богат. В градината, която се простираше пред очите му, всичко растеше както в приказките. Вирееха големи листа тютюн, какаовите дървета бяха покрити с изобилен плод. По-нататък в ливадите пасеше едър охранен добитък. Жан научи, че постройката беше полска къща, наричана на тукашен език „ато“. Докато работеше, Гаспар обясняваше, доколкото му стигаха силите: