Под черния флаг

В гласа му имаше страшна закана. Господин дьо ла Мар поиска да го унижи още повече.

— А! — извика той. — Ролите ни, значи, се размениха и сега ти заповядваш. Добре, виж как ти се подчинявам.

И като вдигна ръка, започна отново да удря неподвижното тяло на Гаспар.

Тогава с един скок Жан се хвърли върху господаря. Хвана ръката му, после гърлото. Изтръгна му камшика. След това, не можейки повече да се сдържа, вдигна камшика и наложи на проклетника най-заслуженото, но и най-кръвопролитното наказание, каквото можеше да се измисли. Сега господин дьо ла Мар виеше, зовеше за помощ, заплашваше със смърт Жан, но нищо не можеше да направи. Наказанието бе изпълнено докрай.

Изведнъж господин дьо ла Мар замлъкна. Тялото му сега бе простряно до Гаспар. За момент, разбирайки какво точно бе извършил, Жан го погледна. Не, той не съжаляваше за нищо. Справедливият му гняв го бе почти избавил, но той премисляше всички последствия от деянието си. Не трябваше да остане тук. Когато господин дьо ла Мар дойде на себе си, ще го хване и ще го бие с камшика до смърт. Тогава — без повече да разсъждава и след като се убеди, че е сам, той се впусна в близката гора и побягна с всички сили.

Глaвa IV РЕНЖАР ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

Отдалечавайки се от мястото, където до тялото на Гаспар бе оставил господин дьо ла Мар, прострян неподвижно на земята, Жан Тиебо бягаше, за да спаси живота си.

В началото той тичаше без посока само за да избяга от мястото на справедливо наложеното наказание. Когато дойдеше в съзнание, злият господар сигурно щеше да нарече това деяние „престъпление“. Жан се впусна в някаква савана, която скоро, поради близостта на морето, се преобрази в песъчлива низина. Той знаеше в коя посока се намира Санто Доминго, но не искаше да се появява в града, за да не бъде бързо познат, хванат и хвърлен в някое подземие или пък пребит на място.

И така той тичаше напред, без да спира, като избираше най-пустите и обрасли с храсталак места. Накрая, задъхан от умора и от страх, той спря, като пресметна, че за да вземе някакво решение, трябва да дочака поне нощта.

Запъхтян като гонено животно, той се замисли. Кой знае дали стръвните обучени кучета на имението не бяха вече по следите му? Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че го заплашваше опасност, от която нямаше никакви изгледи да убегне. Трябваше да намери начин да напусне острова. Но къде да отиде? Веднага помисли за Ла Тортю — острова, за който му бе говорил Бастид. Сега той признаваше, че по-добре щеше да бъде, ако бе послушал събеседника си от кръчмата, но не за да се обвърже с обирачите, а само да запази като него свободата си, която главният представител на „Западната компания“ и господин дьо ла Мар му бяха отнели. И колкото повече мислеше, толкова повече у него назряваше идеята, че трябва да напусне Испаньола, където няма да го оставят на мира, и да стигне до такова убежище, където съществува известна възможност да се прикрие и да започне нов живот.

Ноща се спусна отведнъж — както винаги по тези места. Думата „се спуска“, която се употребява за нея, никъде другаде не е намирала по-точно покритие. Изведнъж нощта обгърна Жан, а с нея се възвърнаха силите и куражът му. Да, той имаше право да накаже господин дьо ла Мар и този урок ще го накара може би да се замисли и ще предпази вероятно Гаспар и другите, които ще дойдат след него. Самият Жан беше в известен смисъл „дезертьор“ от ужасните обноски, които без срам ги караха да понасят. „Ето — си казваше той — сега аз съм «отречен от закона». Съзнателно се оставих да бъда презрян от обществото, но само от обществото на Испаньола. Най-важното сега е да из бягам от това общество. Искам и трябва да го направя.“

Той се изправи и реши, че ако иска да стигне до остров Ла Тортю, първо ще трябва да отиде до брега и да обмисли как най-добре да стори това. Той бе тичал, но бе спазил посоката. Освен това знаеше, че вятърът тази сутрин духа откъм морето и само трябваше да върви срещу него, за да е сигурен, че ще стигне брега. Вятърът беше особен. Духаше през деня до залез слънце, утихваше нощем, а на сутринта се развихряше наново. Жан вървеше срещу посоката, откъдето сега духаше умерено. Той бе благодарен, че все още беше на крак, пресмяташе силите си и укротяваше крачките и пулсирането на сърцето си.

Той преминаваше през гори и през голи места, отдалеч избягваше къщите, дори дворищата, където минаваше добитък, който би могъл да доведе до някаква близост с хора. Пътят му много криволичеше, но насрещният вятър постоянно показваше посоката, а това увеличаваше неговата увереност.

Скоро почувствува по-хладен полъх и разбра, че морето е наблизо Нощта бе тъмна и той не виждаше, но чуваше спокойния шум на вълните. Жан въздъхна дълбоко, като че ли вече бе спасен.