Под черния флаг

А не беше така. Едва бе наближил брега, когато чу далеч зад себе си, от посоката, откъдето бе дошъл, силен лай на кучета, които не можеха да бъдат други освен обучените „пазачи“, пуснати след него. Той бе стигнал морето, но същевременно бе обграден от него, без надежда да убегне от „пазачите“. През ума му мина да се качи на някое дърво, но веднага се сети, че обучените за всякакъв дивеч кучета бързо биха поду-шили миризмата му и биха го издали на хората, които ти придружаваха. Между тях Жан с ужас си представи ч страшния господин дьо ла Мар. Що да стори? Беше загубен!

Той се почувствува свръхнещастен в момента, в който луната изплува на хоризонта. Тя не изгря веднага, но се появи светлина, която постепенно се избистри, обхвана цялото небе и преди още да се покаже, морето и земята светнаха! Да бяга! Да бяга по-далеч, но не както досега! Преди всичко трябваше да се изплъзне от кучетата, които бяха по петите му. За тази цел беше необходимо да ги накара да загубят дирята, която следваха с обонянието си. Жан свали грозните останки от това, което преди бяха негови обувки, и влезе в морето.

Той се потопи до над глезените и успоредно с брега продължи бягането, което можеше да го спаси от кучетата, но че и от хората, ако го забележеха. Вървеше, като с всички сили шумно пореше водата с риск да издаде присъствието си. Той нямаше друг избор и продължаваше изтощителното ходене, знаейки, че може би не ще избегне на съдбата. Желаеше обаче скъпо да продаде живота си, който непременно щяха да му отнемат.

Сега той се огледа за посоката. Веднъж бе идвал тук за морски миди, които използуваха като храна за свинете. Да, движеше се в правилна посока, в северната част на острова, а градът беше зад него, вляво, на много мили разстояние. Ла Тортю бе отсреща отвъд тесен проток, който на това място нямаше повече от две левги и половина. Той плуваше добре, но можеше ли да помисли да плува чак до острова?

Би опитал в краен случай. Може би щеше да се наложи, защото лаенето приближаваше. Въпреки че си послужи с хитрост, кучетата не бяха загубили следата му и тичаха по брега, успоредно с него. Във водата той не можеше много да се отклонява, за да изчезне миризмата, тъй като брегът беше стръмен. И ето че кучешкият лай се усилваше. Настигаха го. Всякаква надежда рухваше!

Изведнъж той се озова пред едни скали, които се врязваха в морето. Ако искаше да продължи, той трябваше да ги изкачи. Дали обаче щеше да намери зад тях друг плаж? Дали щеше да може да върви до колене във водата както сега? Ако ли не, нямаше смисъл. Хитрината му не бе послужила за нищо. Той се вкопчи с ръце и с колена в камъка, ожули кожата си, без да обръща внимание на тази подробност. Сетне заподскача от скала на скала и почна да се движи по-бързо. Кучетата обаче също вървяха бързо и много скоро той разбра, че бяха точно по дирите му.

Каквото ще да става — ще се бори докрай! Той вървеше, скачаше, падаше, без да мисли за раните си. Скоро скалната бариера щеше да бъде премината. Ако не успееше, той мислеше да се хвърли в морето, да плува, докато се удави, защото подобна смърт би била по-добра. Хайде, дошъл бе моментът да реши! Действително под ослепителната луна, която даваше почти дневна светлина, се забелязваха силуетите на кучетата — те бяха по скалите и душеха следите му.

Не. Още не. Ето че скалите се свършваха и отново започваше плаж. Каква полза от това? Какво щеше да се промени? Каква разлика щеше да има, ако го хванеха на скалите или на пясъка? Жан нямаше да се остави да го уловят нито кучетата, нито хората, които не се различаваха от кучетата. Намираше се на последната скала. Отлично място за старт. Той се готвеше да скочи.

Точно в този момент забеляза лодка. Тя бе закотвена и тихо се клатушкаше в един малък залив, образуван от края на скалната преграда. До нея се стигаше по пясъка на плажа, който оттам продължаваше. Лодка! Жан би се спасил, ако можеше да се възползува от нея. Щом се говори за лодка, то значи, че трябва да има и рибари, и то наблизо. Не, рибарите ги нямаше, наоколо нищо не помръдваше. Може би бяха отишли да дирят стръв. А може би чисто и просто спяха под дърветата, по-горе към брега. Преди още да бе размислил, Жан се озова в лодката. Той дръпна въжето и го откачи. Намери се и едно гребло. С него си послужи, за да се отдели от брега. Това стана тъкмо навреме, тъй като лаещите кучета тичаха само на десетина метра след него. Когато започна да се отдалечава, те надигнаха страхотен, отчаян вой, даваха вид, че ще влязат във водата, но се дръпваха при всяка вълна. А ето че се появиха и хора. Бързо, бързо! Жан вкара греблата в халките им и напрегна мускули.

Той повдигна главата си много по-късно. Вече нищо не се чуваше. Тишина! Тишина, нарушавана единствено от шума на морето, изпълваше простора. Над топлата нощ цареше спокойствие. Лаят на кучетата бе замлъкнал.