Под черния флаг

— Погледни — рече той, — не е като пушките, с които ловуват във Франция. Това не е обикновено оръжие, а пушка на ловец на диви бикове. Цевта е дълга, а прикладът й е различен от обикновените. При това куршумът се насочва в желаната посока с абсолютна точност. Ти видя преди малко, рядко се случва да не улучи.

— Разбира се, когато знаем как да си служим с нея — добави човекът, който се казваше Авиньон.

— Ще се науча — каза натъртено Жан Тиебо и думите му предизвикаха непринуден смях у двамата.

Добре — каза Ренжар. — Щом като е така, и ти вече си от нашите, хайде помогни ни да вдигнем този господин — и той посочи глигана, — тъй като тежи не по-малко от двеста и шейсет ливри11.

Жан им помогна. Уморени и плувнали в пот от тежкия товар, те поеха към лагера на ловците. Понякога разсичането на дивеча се извършваше на място и се взимаше само кожата. Двамата ловци обаче бяха останали без месо и затова „господинът“ бе внимателно разделен на месо и сланина и вдигнат изцяло.

Останалата част от деня премина в почивка и приказки. Така преди още да е заживял живота на новите си приятели, Жан научи много неща за него. Никой разказ обаче не можеше да замести истинските преживявания, които още от следващия ден го увлякоха.

Преди зазоряване мъжете напускаха гупите, където нощуваха, и тръгваха за дивеч. „Буканиер“ е синоним на ловец и произлиза от „bоuсаn“ — дума, допълваща професията на ловеца, тъй като означава пушене на месо. Беше му обяснено, че преди още професионалните ловци да се заселят на острова, караибите, индианци от Антилските острови, имали обичай да опушват месото на военнопленниците си и го пазели като храна за „лоши дни“. За тази цел те нарязвали на парчета пленниците си (както направили и с нещастния Франсоа л’Олоноа — френски капитан, страшилище за испанците). Парчетата месо нареждали върху мрежи, под които запалвали огън. Така с помощта на дърва и на специални треви те опушвали и същевременно запичали върху мрежите, наречени „барбакоа“, месо от себеподобни. Ловците — буканиери — заместили на острова диваците и се научили да постъпват с животните тъй, както караибите правели с победените от тях хора. Жан усвои много бързо начина на опушването.

Той узна също така, че имало два вида ловци: на бикове, заради кожата им, защото на острова живеели грамадни стада от диви бикове — и на глигани. Приятелите на Жан се бяха специализирали във втория вид лов. Трябва да се каже, че бяха много добре съоръжени.

Освен голямата, дълга метър и половина пушка, която стреляше с куршуми по тридесет грама, те употребяваха възможно най-добрия барут, наречен барут за буканиери, доставян направо от Шербург. Носеха го в херметично затворени с восък кратуни, за да не се овлажнява. Добре екипирани, по цял ден те диреха и никога не се завръщаха без успешен лов. Пред тях се движеха кучетата им, добре обучени да откриват животните.

Жан разузнаваше с едно от кучетата; като откриеха животно, то излайваше три-четири пъти, за да събере останалите кучета. Хората се скриваха зад дърветата, за да избягнат бяса, който често овладяваше раненото животно. Когато то биваше повалено на земята обаче, Авиньон изваждаше големия си нож, разрязваше прасците на бика или на глигана, пречупваше големите му кости и още на място тримата приятели изсмукваха хранителния костен мозък.

По това време на острова животните бяха в изобилие, затова ловците ги избираха. Даже след като ги убиеха, ако не ги бяха добре преценили, изоставяха прекалено слабите или онези, които имаха лоши кожи. От другите вземаха само кожите. Почти винаги нарязването или одирането се извършваше на самото място. Все пак трудно беше да се пренасят толкова тежки кожи, нагънати в кошове, до крайбрежието, където винаги се намираше някой купувач.

Заслужаваше да се види как вечер, след завръщане в лагера, ловците се суетяха около месото на глиганите. След нарязването го сортирваха по късове, а после го поръсваха с възможно най-ситно скълцана сол. На другия ден махаха саламурата и поставяха всичко в „пушилнята“.

Кожите съхнеха, опънати върху клинове от твърдо дърво, а после ги изтриваха с пепел и ги изтупваха, за да изсъхнат по-добре. През това време месото бе в „пушилнята“. Тя представляваше нещо като колиба, покрита отгоре и встрани с брезент. Отвътре тридесет или четиридесет пръчки, дебели колкото детска ръчичка и дълги по осем стъпки, бяха наредени на известно разстояние една от друга върху напречни летви. Месото се поставяше отгоре, а отдолу, в димящата жарава, наред с дървата хвърляха кокали и остатъци от кожи, които придаваха на месото особен и приятен вкус, възбуждащ апетита.

Нищо не се хвърляше. Стопяваха маста и я поставяха в големи гърнета. Всяко гърне от тази „мантега“ — както я наричаха — се заплащаше по шест дублона. По толкова струваше и всеки пакет с шейсет ливри пушено месо.