Под черния флаг

Наистина хубав бе животът на ловците. Той се ограничаваше единствено от небето и от близкото море. Ренжар и Авиньон се оказаха не само добри другари, но и във всяко отношение почтени хора. Някои ловци се отнасяха твърде грубо с помощниците си. Без колебание ги насилваха да работят като роби, биеха ги дори и ако се наложеше, ги оставяха да умрат. Нищо подобно не се случи на Жан. Той намери истински приятели, а когато треската отне живота на Авиньон и го погребаха, Жан зае неговото място.

Животът продължаваше, без Жан да почувствува нужда да доставя от Франция пушка, без да му се налага да купува барут — толкова много имаше в кратуните, оставени в запас от Авиньон. Постепенно той научи да се прицелва и да стреля по тичащите като вятър животни, да е сигурен в куршума си както в себе си. Той стана помощник на Ренжар, като него обикаляше гората и пусна брада, но тя беше къдрава и мека и не му придаваше строг вид, какъвто би желал да има, за да не прилича вече на младеж. Който не иска обаче, не може да стане жесток и безчовечен. Жан Тиебо дьо Гаскоан си остана същият.

Животът му беше прекрасен. Забравени бяха лошите обноски, лишенията, робството, които бе понасял при господин дьо ла Мар. Той беше свободен и живееше като свободен човек. Единственото му безпокойство произтичаше от природните стихии: много силно слънце, много силен дъжд и така нататък. Безпокойството му бързо отстъпваше място на радостта, че живее и диша свой собствен въздух, че се храни, когато е гладен, и че не зависи от никого, дори от своя приятел. Ренжар го научи на всичко, но не държеше сметка за това. Живееха както повеляваше истинският закон на ловците: без никакви разногласия помежду си, в справедливост, която сами си създаваха. Да, чудесно си живееха и този живот можеше да продължава все така, ако съвсем неочаквано Ренжар и Жан не се бяха отзовали един ден лице срещу лице с „матадорите“.

Глава VI В БОРБА С „ЛАНСЕРОСИТЕ“

Спорът съществуваше отдавна, от далечни времена, много преди Ренжар и Жан да бяха родени. Той датираше от издаването на прословутата папска вула, с която през 1493 година папата отдаваше Америка на Испания и на Португалия, очертавайки за граница на Новия свят мислена линия, която свързва единия полюс с другия. Въз основа на този документ испанците смятаха, че се намират у дома си и в Антилските острови, където бяха струпани богатства, привличащи толкова апетити.

Обаче Франсоа I даде право на своите корабоплаватели да търгуват с бразилските брегове и Антилските острови. Холандците и англичаните го последваха. В средата на XVI век кораби от Диеп, Кимпер и Конкарно се отправиха към местата на предполагаемите баснословни богатства. Нормандските търговци носеха лъскави дреболии, предназначени за замяна срещу подправки и какао.

Насърчена от папската вула, Испания дори не смяташе за нужно да окупира всички острови. Всички новодошли се чувствуваха като у дома си независимо от своята националност. Когато биваха нападнати от испанци, те бранеха и себе си, и богатствата си. Трудно биха могли да се изброят обратите — победи и поражения, които характеризираха дългия период, изпълнен с войни. Ла Тортю беше благословено и желано място поради сребърните си и железни находища, мрамора, ценните дървета и великолепната си растителност. Испанците, дошли най-напред, започнали да изтребват тихите и простодушни индианци, които не умеели добре да се бранят. По-късно пристигнали „емигрантите“, след тях наемниците, чиято съдба вече познаваме След изтичане на трите години оцелелите от тях се заселвали и се причислявали към населението, съставено от земевладелци, ловци, наемници или слуги и най-после флибустери.

Трябва да изясним, че последната категория, отличаваща се с любов към приключенията и безстрашно поемане на рисковете, скоро заела господствуващо положение. Авантюристи по призвание, флибустерите били дребни благородници по произход или просто хора, родени да ръководят. Подкрепяйки борбата на френския крал срещу испанците, те на пръв поглед изглеждали крайно недисциплинирани. Но тези смелчаци не само завладявали плячка, придобита в тежки боеве, а поели и управлението на колонията. Флибустерите не само умеели да нападат, но и да защищават себе си, както и населението, което испанците искали да прогонят. Те пазели изправено знамето с лилиите и служели по свое му, но храбро и вярно на обичания от тях владетел на Франция.

Тази част от остров Ла Тортю, където ловуваха Ренжар и Жан, беше най-пуста и недостъпна. Ето защо те не знаеха почти нищо от това, което ставаше по пристанището и крайбрежието, където отиваха само за да продадат кожите и пушеното месо. А испанците отново бяха решили да разполагат с тези земи, които считаха за свои. Първоначално те слязоха на брега с желание да ловуват и да се възползуват от всичките облаги на лова.