Под черния флаг

Спасен! „Аз съм спасен“ — помисли Жан, като спря да гребе. Той дълбоко пое дъх. В дробовете му проникваше животворен въздух. Какво ли щеше да стане с него без тази лодка? Като помисли за това, в същия миг той се сети, че лодката принадлежи на някого и че той я бе присвоил.

Така той бе извършил кражба. Това го отвращаваше и аргументите, които му дойдоха на ум — дори спасяването на живота му, — не го задоволяваха. Жан беше съвестно момче и не можеше да бъде друг. В същия миг той се закле да поправи грешката си. Вярваше, че ще дойде ден, в който ще възнагради този, на когото беше напакостил. Сега въпросът беше да стигне до остров Ла Тортю.

Това не представляваше никаква трудност. Трябваше да се премине само един провлак. Жан се чудеше как можеха да съществуват в такава близост два съвсем различни свята, ако можеше да вярва на всичко онова, което му бяха разказвали (най-напред Бастид) за живота на Ла Тортю. Като се оглеждаше, за да разбере дали плува в правилна посока, той забеляза суша. Скоро под силната, но все пак студена светлина на луната той видя целия бряг.

Прихлупен над водата, островът наподобяваше по форми спяща костенурка със закръглен гръб и добродушен вид. Дълъг беше около осем левги и широк — две левги. Жан го бе забелязал още от кръчмата, където беше срещнал Бастид, но тогава имаше някаква омара, която до голяма степен го закриваше. Сега той му се представяше в обляната от лунна светлина тъма, изплувал над прозрачно сипя вода. Жан се приближи и потърси място за слизане. Бе слушал да се говори, че единственото му пристанище, над което се издига защитна крепост, се намира в южната част, може би срещу него. Той трябваше да го избегне. Скоро обаче забеляза един нос, за който знаеше, че се намира в западна посока, и бързо се увери, че лодката му е много по на запад от пристанището. Трябваше да се движи в същата посока. Така и направи. Заобиколи носа и се озова пред един залив с пясък, в който изтика лодката си.

Докато слизаше на брега, започна да се съмва. Късата нощ, спомогнала за бягството му, отиваше към своя край, като че ли не бе вече необходимо да е тъмно, за да се скрие Жан от очите на онези, които вървяха по петите му. Високата луна бавно чезнеше в небето, просветнало вече, и краят на нощта се преливаше в зората.

Мястото беше пусто и недостъпно, гъсталаци oт тропични растения се спускаха почти до вълните. Жан изтегли лодката и я притули в храстите, а после сам навлезе в тях. Междувременно напълно се бе съмнало.

Пищната растителност го смая. Тук всичко беше изобилие и мощ. Огромни дървета се извисяваха към облаците и синьото небе. Бликаха извори и се стичаха между откритите корени, захванати за скалите, които затваряха от двете страни тесния пясъчен залив. Прехвръкваха разноцветни папагали. Христофор Колумб се бе излъгал при слизането си в Санто Доминго, като бе мислил, че е в земния рай; земният рай беше тук.

Захарните тръстики бяха тъй високи и гъсти, че Жан в първия миг не можа да ги определи. Той прекърши една от тях и започна да пие сока й. Това възвърна силите му, които след толкова опасности и след дългото бягане го бяха напуснали. Каквото и да се случеше, тук той беше свободен и можеше да живее. Наоколо имаше храна в изобилие. Освен това пред очите му бяха красотата и величието на всичко, което го заобикаляше. Самотата пък само го успокояваше.

Жан се обтегна на пясъка и заспа. Когато се събуди, реши да изследва местността. Почувствува се радостен и изпълнен със сила, забрави заплахата, която тежеше над него: беше още твърде млад. Жан откъсна един клон, за да му служи за тояга, и бос навлезе в гората. Краката му бяха навикнали да тъпчат навсякъде, тъй като от дълго време насам обувките му го бяха изоставили — пък и той ги беше изоставил на плажа.

Гората бе великолепна, но из нея трудно можеше да се движи. Никакъв път или просеки не минаваха към брега, където беше слязъл Жан. Въпреки това той напредваше, доколкото можеше. Искаше да достигне върха на планината, плътно забулена от дървета, мислеше, че оттам ще може да огледа около себе си и да научи нещо за живота на острова, а може би и за неговите обитатели.

Така той вървя повече от час и стръмнината на склона се увеличи. На моменти при откритите места Жан виждаше морето под себе си. Веднъж дори забеляза някаква голяма лодка, но докато намери подходящо място, за да я види по-добре, тя изчезна.

Най-после стигна до една поляна и реши да си почине, преди да продължи изкачването. И така той се изтегна под сянката на едно великолепно дърво, готов да вкуси напълно от щастието, че живее. Забрави всичко: дезертьорството, бягството. Свърши се и с насилието. Сега беше спокоен и радостен.