Под черния флаг

Ние се грижим за всичко, главно за говедата Тежко и горко ни, ако някое се разболее, а още по-лошо, ако някое умре — нас държат отговорни. Освен това задължени сме да обработваме земята, и то главно с голи ръце, тъй като сам видя какво представляват инструментите. При това сме в малко имение. Да пази бог да не ни изпратят в някое от големите имения на господин дьо ла Мар. Там има „началник“, който получава няколко хиляди ливри тютюн годишно. Той води под строй хората до сечището на гайакови дървена. В ръката си носи „лиана“ — вид пръчка, която не само изразява неговата власт, но служи да ни удря по гърба и по ребрата Болен или здрав, трябва да вървиш, ако ли не — убиват те на място. Ако някога паднеш и не станеш вече, хвърлят те в общия трап и повече не се чува нищо за теб. Имаше на острова един Бел Тет8 от Диеп, който изпълняваше длъжността „пазач на наемниците“. Хвалеше се, че бил избил повече от триста наемника, като казваше, че измрели от мързел.

— Ами Колбер?

— Той си има други кучета, които да пази от камшик!

Да, Колбер беше далеч и Гаспар не лъжеше Животът, който от честност или от невежество Жан Тиебо си бе избрал, се оказа страшен, а господин дьо ла Мар бе истински палач. Не се минаваше и ден, без да си служи с камшика, а ако не го носеше, биеше с каквото му попаднеше под ръка, дори с желязна пръчка. Той причисли Жан към най-твърдоглавите и му възлагаше най-унизителни и отвратителни работи. Такива бяха например косенето на някое тресавище, нападнато от тропически комари, досаждащи с хиляди ухапвания, или пък изминаването на четиридесет левги без престой, за да доведе от другия край на острова някое стадо добитък. И по всяко време и при най-малък повод имаше бой или лишаване от храна.

Жан непрекъснато гладуваше. Не се изпълняваше нито една от точките на договора, предвиждащи квартира, храна и облекло за работника. Добрата закалка не беше достатъчна. Жан беше прекрасно и способно момче с вродено чувство за гордост. Тъй като беше човек, макар и млад, при все че бе приел тежките условия, дойде ден, когато не можеше повече да понася обидите и нищетата. Ако засягаше само него, Жан може би щеше да остане три години при господин дьо ла Мар въпреки лишенията, произтичащи от подобен договор. Един ден обаче, след като седем месеца вече беше понасял мъките и обидите, положението на Гаспар се влоши. Господарят по подъл начин се заяде с него.

Беше през най-горещото време на годината и липсваше вода. Налагаше се да копаят кладенци. През горещия сезон обаче те пресъхваха и често, за да спасят посевите, трябваше да търсят скъпоценната течност много-далеч.

Най-близкият до имението резервоар беше празен и господин дьо ла Мар заповяда на двамата наемника да донесат вода от единственото място, където имаше, за да полеят плантацията. За целта трябваше да се изминат повече от три километра. На отиване с празните бъчви на глава всичко вървеше добре. На връщане обаче, превит от нечовешкия товар, Жан мислеше, че ще падне на всяка крачка, макар че постепенно, въпреки липсата на храна, бе се оправил от болестта си.

Така двамата с Гаспар отидоха и се върнаха веднъж. Нещастният му приятел стигна до своята голгота с голямо усилие на волята. Ясно беше, че едно повторно отиване би било извън силите му, но трябваше да продължат. Използуваха отсъствието на господаря в втория път неколкократно си отдъхваха, поставяйки на земята товара си. Обаче господин дьо ла Мар беше издал заповед да напълнят цистерната преди настъпването на нощта. Не можеха да се бавят много.

Двамата мъже вървяха, без да разговарят, като че така по-добре пестяха силите си. Но още щом поеха обратно, Жан забеляза, че Гаспар едва ли ще стигне до края — така се олюляваше под тежкия товар.

— Спри, почини си най-сетне — каза Жан.

Гаспар се подчини. Друго не можеше и да стори. Тогава внезапно се появи господин дьо ла Мар. Той ги откри на завоя с бъчви, положени на земята, и се нахвърли яростно върху тях с вдигнат камшик:

— Мързеливци, хванах ли ви сега!

Най-напред започна да бие Жан, който не помръдна. После се обърна към Гаспар и започна да му нанася такива удари с дръжката, че много скоро човекът се простря неподвижен на земята.

Вцепенен, Жан наблюдаваше ужасната гледка. Изведнъж, потресен тъй, че престана да се владее, той изкрещя

— Спрете!

Господарят се обърна.

— Ти ли заповядваш вече? — запита той с вдигнат камшик.

— Аз! — отвърна Жан. — Този човек е почти мъртъв, и то заради вас!

— Какво те засяга! Той ми принадлежи, както и ти.

— Никой човек не принадлежи на друг, не може по такъв начин да принадлежи на друг.

— Ти си подписал договор. И той също.

— Но не за такова нещо.

— За всичко, което ми прави удоволствие.

Като чу думата „удоволствие“, на Жан му причерня. Не можа да издържи.

— Ще спалите камшика си, защото…

— Заплашваш, а, мръсник такъв! Ще те окова, но след като те обработя.

Тогава той се хвърли върху Жан и така му обрули лицето, че рукна кръв.

— Удряйте — каза Жан. — Докато биете само мен, няма нищо да ви кажа. Само обаче да докоснете този човек!…