Поглед в мрака

Десетина офицери вече ги чакаха на стъпалата пред Амфиофоса — водачи на военните подразделения, мобилизирани и финансирани от различни търговски дружества в града и вече придобили популярност като „търговските роти“. Въпросните търговски роти се строяваха на площада отпред под строгите погледи на своите офицери. Повечето бяха бръмбарородни мъже и жени със здраво телосложение и едър кокал. Носеха нагръдниците си над двойни кожени ризници, натъпкани с парцали и конопени влакна, които на теория би трябвало да отнемат от силата и дори изцяло да спрат арбалетна стрела и щраколъков снаряд. На главите си имаха капи, подсилени с извити метални ивици, от които снарядите и осколките да отскачат. Този модел броня беше съвсем нов и на практика неизпробван. На всички нагръдници се мъдреше гербът на Форума на умелите, а именно меч върху отворена книга, очертани в сребърно върху тъмния метал, но повечето офицери и техните повереници бяха притурили шарфове и свободни жакети с цветовете и емблемите, които съответната рота беше избрала за свой запазен знак.

Не им беше стигнало времето за подробно планиране, нито за създаването на надеждни продоволствени маршрути и снабдителна мрежа. От друга страна, понеже създаваше армията си от нула, Колегиум беше постигнал нещо невиждано до този момент, но типично за своята раса. Военният съвет беше измислил име на тази нова система — „лък и шип“. Една трета от войниците бяха снаряжени с нещо като алебарди, но вместо брадва, на върха на дългата дървена дръжка имаше късо острие или „шип“, оръжие, типично по-скоро за стражарите, с което да държат противника на разстояние както на земята, така и от въздуха. Останалите две трети имаха метателни оръжия за бой от по-голямо разстояние. Осородните не се сражаваха в плътни формации като мравкородните, да речем, и рядко влизаха в близък бой. Не, те бяха бързи и повратливи, предпочитаха стрелба с голям обсег или нападения от въздуха. Войниците, които изпълваха площада пред Амфиофоса, бяха въоръжени с арбалети за многократна стрелба, с гвоздистрели и с новите щраколъкове — с тях съгражданите на Стенуолд бяха свикнали толкова бързо, сякаш конструкторът на оръжието го е измислил специално за бръмбарородните.

„Дали пък няма да се окаже, че осоидите са ни дали оръжието, с чиято помощ да ги победим?“

Имаше хора и от други раси, разбира се, защото Колегиум не страдаше от излишна гордост и не би върнал никого, изявил желание да помогне. В армията участваха мухородни съгледвачи и стрелци, а сред шипоносците се виждаха богомолкородни и паякородни. В редиците имаше мравкородни от пет-шест различни мравешки града, всичките ренегати като Балкус, които бяха насочили неуморната си вярност към Колегиум.

Градът беше взел решение да изпрати почти хиляда войници в помощ на Сарн, защото ако Сарн паднеше, Колегиум щеше да е на практика обречен. Това беше единственият въпрос, по който в Събранието нямаше разногласия. Неколкократно по-многобройна войска щеше да остане в Колегиум и да пази стените му от изненадваща имперска атака — или векианска. Междувременно нови доброволци се стичаха и сформираха нови роти.

„Всичко това ще промени града до неузнаваемост — мислеше си Стенуолд. — И не за добро. Спокойно можехме да минем без тази война.“

До слуха му стигна тропот на маршируващи в идеален синхрон крака и скоро на площада се появи последната част от заминаващото за Сарн подкрепление. Появи се по начин, който напълно засрами местните. Командир Паропс водеше своите седемстотин бледнокожи таркианци, личния състав на Свободната таркианска армия, както сам той я беше нарекъл, която съставляваше бойната сила на неговия окупиран понастоящем град. В момента хората му бяха най-добре въоръжените мравкородни в целия свят — всеки втори имаше щраколък освен традиционните меч и щит, а немалко можеха да се похвалят с гвоздистрел и арбалет в добавка. Мисловната мрежа, в която бяха свързани умовете им, позволяваше на таркианците да преминават от едно оръжие към друго, целокупно или на части, в зависимост от ситуацията на бойното поле. Те щяха да са ядрото на колегиумската войска, от която местните да черпят кураж и да вземат пример.

Таркианците спряха на място като един, а Паропс тръгна по стъпалата към Стенуолд.

— Готови за тръгване, войнемайстор — каза той и се усмихна, защото знаеше, че Стенуолд мрази тази титла.

— Треновете вече са композирани на гарата — кимна Стенуолд. — Натоварени са с провизии, палатки, а доколкото разбрах, и с леки артилерийски оръжия. — Плесна таркианеца по рамото. — Знам какъв риск поемаш, командире.

Паропс кимна със сериозна физиономия.

— Сарнианците със сигурност няма да са от най-гостоприемните домакини, понеже са неблагодарници и прочее, но в момента нямаме друг избор, а хората ми искат да се бият. С твое позволение, време е да тръгваме.