Поглед в мрака

Не трябваше да става така. Предателство след предателство, още по-непростимо за човек като него, който нееднократно е плюл на наследството си, за да угоди на личните си стремежи. Всички древни традиции на неговия народ лежаха стъпкани в краката му, а сега той се канеше да ги стъпче още веднъж. И не само тях — щеше да стъпче и нейната памет, светлата памет на паякородната, заради която бе жертвал толкова много преди години и която бе означавала всичко за него. Нима и нея можеше да захвърли с лека ръка, щом копнежите му го тласнеха другаде? И ако е така, ако тя е означавала само толкова, тогава защо е трябвало да жертва всичко, за да бъде с нея?

„Ами бягай тогава! Плюй си на петите!“ Редно беше да напусне Колегиум. Да се насочи към някоя от имперските армии и да избива осоиди, докато те не убият него. Редно беше да избяга надалеч, някъде, където никой не го познава. По-добре да си среже собственоръчно гърлото тук и сега, отколкото да размишлява върху такова грехопадение.

„Богомолкородните се вричат само веднъж и до живот. Това всички го знаят.“

Ала мислите му упорито се връщаха към съвършената й грация, към очите й, към линията на острието й, към нежните очертания на крилете й, и болезненият копнеж, трупан седемнайсет пусти години, го пробождаше право в сърцето.

„Предци мои, спасете ме.“

Небето притъмня постепенно и с идването на нощта Тисамон взе решение. Спусна се по прашните стълби, които не пазеха други следи, освен от собствените му стъпки нагоре; слизаше, а имаше чувството, че пада. Беше се заразил с нещо и заразата си беше пробила път до сърцето му. И той я остави да го изведе от Академията, невидим за очите на окъснелите студенти и поелите уморено към дома преподаватели.

От портите на Академията до дверите на Амфиофоса разстоянието беше кратко. Имаше пазачи на входа, бдителни пазачи, но Тисамон мина незабелязано край тях. Болестта беше удвоила уменията му.

Вече не можеше да се спре. Беше водил дълга битка в прашната стая на върха на кулата и я беше загубил. И сега нечовешката болка го тласкаше напред — огън, който не можеше да угаси, освен по един-единствен начин. Промъкваше се безшумно и с разкъсана риза по коридорите на общежитието зад Амфиофоса, където се помещаваха дипломатическите квартири и стаите за чуждестранните гости на Събранието. Знаеше, че е болен.

„Неизлечимо болен — помисли си Тисамон. — Изобщо не би трябвало да идвам тук.“

В общежитието също имаше охрана, която да пази високопоставените гости от имперски убийци. Повечето бяха бръмбарородни със звънтящи ризници и тромава стъпка, други бяха мухородни — по-наблюдателни и с по-добро нощно зрение. Тисамон лесно мина покрай тях — години наред се беше подвизавал в индустриалния Хелерон и умееше да се промъква незабелязано в сгради като тази. Всички вярваха, че богомолкородните са хора на честта, горди и верни, и почти никой не си даваше сметка, че тези качества спокойно могат да съжителстват с уменията на един таен убиец. Забравяха, че богомолката, тотемът на тяхната раса, е смъртоносен звяр, който дебне плячката си от засада.

Още един белег на болестта му — докато се промъкваше покрай стражите, Тисамон и за миг не си помисли, че трябва да предупреди Стенуолд за слабостите в охраната на общежитието. Вместо това беше благодарен, че пролуките са достатъчно големи, за да остане незабелязан. Дори да го видеха, щяха да го познаят, да го поздравят и толкоз, но той предпочиташе да не го виждат. Не искаше никой друг да става свидетел на провала му. Беше го срам.

Наближаваше целта си и сърцето му, което запазваше спокойния си ритъм в дуели и битки, сега изведнъж се разбърза. Потеше се; беше му зле, тресеше го, но той потисна неприятните физически усещания. Никой магьосник не му беше внушават такъв страх, никоя заплаха от смърт или болка.

Вратата беше в дъното на късия коридор и в заслепението си Тисамон не забеляза силуета, приседнал в малката ниша отстрани. Инстинктите му се разбудиха миг преди да е подминал мъжа. Част от секундата по-късно, приклекнал в бойна стойка, Тисамон опря сърповидното си острие в гърлото на… измина още миг, преди да осъзнае, че лицето на човека му е познато. Паякородният лекар, Дестрахис, нейната постоянна сянка.

А после видя, че металният сърп потрепва със слаб, но ясно доловим тремор.

— Интересно — прошепна Дестрахис, като се стараеше да не помръдва и на косъм, — а аз си мислех, че си невъоръжен.

— Хората виждат онова, което искат да видят — каза Тисамон. — Какво правиш тук?

— Чакам те.

Тисамон присви очи.

— Нищо не ме спира да те убия, паяко. — Като нищо можеше да го направи, не за друго, а заради треската, която го гореше отвътре. Не се владееше. Беше изпуснал юздите на самоконтрола си и може би никога нямаше да ги хване отново.

— Знам. Подозирам дори, че би го направил с удоволствие — отвърна предпазливо Дестрахис. — И въпреки това, ето ме тук.

— Казвай каквото имаш да казваш.

— Върви си.

Тисамон го гледаше втренчено и чуваше собственото си дишане, така накъсано, че звучеше почти като хлип.