Поглед в мрака

Ръцете му я грабнаха без предупреждение и със същия инстинкт, който водеше острието му по-бързо от мисълта, той я целуна. В първия миг тя се вдърви, после го прегърна ожесточено на свой ред и заби нокти в гърба му, заби ги дълбоко в светлата кожа, нашарена оскъдно със стари белези и по-нови следи от изгаряния. Шиповете на палците й добавиха свой послепис в червено.

Тисамон я блъсна в стаята и затръшна с ритник вратата. После измъкна нощната риза през главата й и забрави да диша, омагьосан от аскетичното изящество на голото й тяло.

Някой стисна внезапно ръката на Че и я извади рязко от полусънното й състояние. В първия миг тя не разбра какво става, а после погледна към него… и видя, че очите му, очите на Ахеос, са отворени леко и тънки бели ивици прозират под полупритворените му клепачи. Сърцето й полудя — от радост и от тревога. Беше ли в съзнание Ахеос? Можеше ли да говори?

— Ахеос? — прошепна тя. Наоколо й другите ранени спяха, въртяха се неспокойно в леглата си, някои мърмореха нечленоразделно.

Устните му помръднаха и Че наведе глава, да го чуе, но напразно.

— Ахеос, чуваш ли ме?

— Че… — Слабо придихание и нищо повече, но все пак беше нейното име, нейното име, изречено с неговия дъх. Все още беше блед като мъртвец, с хлътнали страни. Белите му очи изглеждаха празни и тя не можа да прецени дали гледат нея, или се взират в незнайна бездна. Но беше изрекъл името й и само това имаше значение в момента.

— Ще изтичам за лекар… — започна тя, но ръката му се стегна върху нейната.

— Че, чакай… — прошепна отново той. Паузата преди следващите му измъчени думи беше влудяващо дълга. — Трябват ми… лечители. Не доктори. Не лекари… Не мога да остана тук. Не мога да се изцеля тук… Този град на Умели ме убива… Лекарствата им не вършат работа. — Усилието да говори беше изтощително и Че се вкопчи в ръката му сякаш той се давеше, повлечен от черни води, а тя е единствената му надежда за спасение.

— Не разбирам — каза тя, а после: — Това е… знам, че вашите лекарства са други. Тукашните са различни, защото ние сме Умели и правим нещата другояче. Помня… — Спомнила си бе билковата отвара, която Ахеос използва при първата им среща, докато тя шиеше раната му. Станало му беше навик да получава рани.

— Че… кутията… тя?…

Не искаше да му казва. Не беше сигурна, че ще понесе шока от новината. Но ако го излъжеше сега, той винаги щеше да помни, че го е излъгала, дори след като забравеше каква е била основателната причина да го направи. Пък и неизбежно щеше да го прочете в очите й. Затова поклати глава и тъжно отрони:

— Съжалявам.

Той потрепери. „Всичко е било за нищо“ — сигурно това си мислеше.

— Че — прошепна отново той, — помогни ми.

— Обичам те, Ахеос. Ще направя всичко, което поискаш. Само го назови.

Крехка усмивка придърпа устните му и Че се наведе по-близо да го чуе.

Десет минути по-късно Челядинка Трудан спря пред една врата. Ивица блед светлик се процеждаше през прага. Още един, който будува до късно, помисли си Че. Какво ли толкова прави майор Талрик по това време на нощта?

Знаеше, че трябва да почука направо, но вместо това се замисли за пътя, който двамата бяха изминали заедно. Тя — като пленница, заплашена от изнасилване и изтезания, пионка в неговите политически интриги. Нищо не му дължеше, реши Че.

Понечи да отвори дръзко вратата, но в последния миг промени решението си. Дошла беше за услуга, нищо че от това я побиваха тръпки на омерзение. Не виждаше друг начин да постигне нужното.

Вдигна ръка да почука и в същия миг чу гласа му отвътре:

— Ти, дето стоиш пред вратата ми, какво искаш?

Тя застина с вдигната ръка като дете, което са хванали по средата на пакост. Проклетият Талрик!

— Отвори вратата, убиецо непрокопсан — чу се отново гласът отвътре и Че го направи. Отвори тежката дървена врата и примижа от светлината на лампата. Мнозина в Събранието бяха настояли Талрик да бъде тикнат в затвора, но Стенуолд наложи ветото си. „Чичо Стен сигурно се надява, че Талрик ще стане небрежен и ще се разкрие чрез действията си като предател“ — помисли си Че. Два пъти предател, защото вече беше предал собствените си хора.

Талрик седеше зад бюрото със свитък пред себе си, явно беше писал нещо, преди появата й да го прекъсне. Отворената му длан беше вдигната към вратата. След кратък размисъл той свали ръка и продължи да я наблюдава безизразно.

— Челядинка Трудан — каза. — Не очаквах да те видя тук.

След като Талрик нито я покани, нито я прогони, Че пристъпи в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Какво пишеш толкова късно? — попита го тя.

— Доклад за случилото се в Джерез — каза Талрик, а после добави в отговор на гримасата й: — Питаш се за кого го пиша? Не знам, но старите навици умират трудно. Така или иначе, боя се, че никой не би повярвал на написаното — въздъхна той и остави писалката. Хубава резервоарна писалка колегиумска направа, забеляза Че. Осородният бързо се беше ориентирал в предимствата на местното производство.