— Е, за какво си дошла? — попита той. — Да ме предупредиш, че откачената федерална отново се кани да ме убие или че най-после са решили да ме арестуват и съдят?
— Бих ли дошла тук на крака, за да ти съобщя нещо такова?
— Знам ли, може би ще ти е приятно да ми съобщиш лично подобна вест.
Тя го гледаше, мразеше го, но знаеше, че й е нужен.
— Ние не сме както твоите сънародници от Империята. Не ни е приятно да гледаме как някой страда.
— Може и така да е — кимна той. — Но твоят богомолкороден приятел би ме убил, без да му мигне окото.
— Но не би те изтезавал. Би го направил бързо.
— Голяма утеха, няма що — отбеляза той. — Ако намирах бързата смърт за привлекателна, щях да се оставя на собствените си хора. Тази ситуация прелива от ирония, не мислиш ли?
— Коя ситуация?
— Че сега ти решаваш дали да умра, или да живея. Не беше много отдавна времето, когато ролите ни бяха разменени.
— Помня, че ти смяташе да ме подложиш на изтезания.
— А аз помня, че това така и не се случи.
Гневът й припламна.
— Защото ме спасиха! А не защото ти си се смилил!
За миг й се стори, че той ще възрази, което много би я изненадало, но после Талрик сви рамене и сведе поглед към доклада пред себе си. По причина с неясен за Че произход в сърцето й се промъкна неканено съчувствие към провалилия се шпионин, който, по липса на друго, се е вкопчил в старите си ритуали като удавник за сламка.
— Талрик…
— Госпожице Трудан. — Той дори не вдигна очи към нея.
— Имам нужда от помощта ти.
Осородният избухна в смях и писалката се плъзна със скърцане по пергамента — не се смееше на нея, а на нелепия обрат след думите й отпреди малко.
— И какво бих могъл да направя за теб, госпожице Трудан, предвид квалификацията си? Може би Събранието иска някой и друг затворник да бъде подложен на обстоен разпит, без те да си цапат ръчичките с кръвта му?
Тя се приближи тихо, стигна до бюрото му, преди той да си е довършил репликата, и стисна ръба на плота. Талрик вдигна най-сетне очи към нея и я прецени замислено с поглед.
— Какво? — попита, осъзнал, че гостенката му говори сериозно. — За какво става въпрос?
— Нужна ми е помощта ти — повтори бавно тя. — Трябва да ида в град, окупиран от твоите хора, а не знам как да го направя.
Зачака някаква реакция, но той остана безстрастен. Талрик беше шпионин по професия — каквото и да мислеше за молбата й, доводите „за“ и „против“ се групираха в ума му, но не стигаха до лицето.
— Тарн — каза тя. — Трябва да ида в Тарн.
4.
Ако беше стигнал до леглото си, Стенуолд щеше да пренебрегне тропането по вратата, колкото и настоятелно да звучеше то. Чу Ариана да се размърдва. Сигурно го е чакала да се върне, а после е заспала. И нищо чудно — Стенуолд трябваше да се е прибрал преди часове. Самия него сън не го ловеше — твърде много тревоги обсаждаха мислите му. Отбраната на Сарн и предвожданото от Балкус подкрепление; Салма и неговата партизанска война; разкъсваната от вина Тиниса и измъчваната от скръб Че; стенанията на ранените; галерията от лица, които никога нямаше да види отново и чиито безценни съвети му липсваха болезнено.
Стенуолд отиде да отвори вратата с надеждата окъснелият посетител да разведри за кратко мислите му. На прага стоеше Дестрахис, жилестият паякороден с дългата посребрена коса. Стенуолд примигна насреща му.
— Нападат ли ни?
— Не, майстор Трудан. Още не. — Дестрахис не даде знак, че иска да влезе; пристъпяше от крак на крак и очевидно беше смутен.
— Кое време е?
— Четири камбани след полунощ. Още една-две и ще се съмне.
Стенуолд го зяпна невярващо.
— Наистина ли е толкова късно? — „Трябва да си лягам. И да заспя, та ако ще и с помощта на опиат.“ — Какво… защо си дошъл?
— Трябваше да дойда по-рано, майстор Трудан, но… не знаех как да ви го кажа. Нямам право да ви моля за каквото и да било, но истината е, че имам нужда от помощта ви. От часове си блъскам главата за някакъв изход. Надявам се вие да измислите нещо.
— По това време?
— Засега е достатъчно да се съгласите. Действията могат да почакат до сутринта, но трябва да ми дадете думата си сега, майстор Трудан.
— Не си в ред — възкликна Стенуолд. — А явно и аз не съм, щом още съм на крак. Кога е станало толкова късно, да му се не види?
— Майстор Трудан, умолявам ви — настоя Дестрахис, видимо изгубил контрол над прословутото си паешко самообладание. Стенуолд чу тихи стъпки зад себе си. Ариана, увита в чаршаф, идваше да провери какво става.
— Връщай се в леглото, хайде — каза й Стенуолд. — Не знам за какво е всичко това, но…
— Стенуолд, още ли не си легнал? И защо стоиш на вратата? — попита тя.
— Аз… — Реши да подмине първия въпрос. — Стоя на вратата, защото този човек е решил, че може да се отбие два часа преди съмване. Дестрахис, какво има? Онова, което трябвало да направя на всяка цена, какво е?
— Трябва да намерите някаква работа на Фелисе — изрече с равен глас паякородният. — В противен случай не знам какво може да направи. В големите ви планове все ще се намери нещо подходящо и за нея, нали?
— Не знам, аз… — Стенуолд поклати глава. — Ако осородните стигнат до тук, тя може да участва в боевете, но…