Летриме се метна напред, разбърка въздуха, но Алвдан не видя нищо от това. Той стискаше с ръце облегалките на трона си, притиснал гръб назад. Гледаше към Тисамон, и от центъра на мелето, от окото на кървавата буря Тисамон отвърна на погледа му. Уктебри видя как Летриме вдига богомолския си сърп — стомана, сляла се с хитинова плът. Видя я и стисна толкова силно Кутията на сенките, че ноктите му изстъргаха в дървото.
Тиниса се хвърли напред с вик, но никой, дори Тисамон, не я чу. Двамата самотни бойци, Тисамон и Фелисе, започваха да отстъпват. Тежестта на осородните ги смазваше. Фелисе имаше кървава рана отстрани на главата си, едното й око беше затворено. Ръцете й бяха покрити с кръв до лактите, палците й вършееха неуморно. Меч потъна в хълбока на Тисамон, шокът заля като вълна лицето му и се оттече без следа. Тиниса го чуваше как крещи — без думи, само протяжен вой, който звучеше почти триумфално. Осородните бавно, но сигурно ги погребваха.
Тиниса извика отново, усетила физически болката, когато отчаян войник заби копието си в гърба на Фелисе. Жената се изви назад, но войникът беше извън обхвата на нейните шипове. Жило прогори въздуха край нея, уцели лицето на страж в далечния край на мелето и го събори на арената. Фелисе заби палците си в очите на друг осороден.
Тиниса продължи да се дърпа неистово напред, посягаше с окованите си ръце, сякаш би могла да спре някак случващото се, да го прекрати, да сложи край. Видя как Фелисе се превива на две, пронизана с меч под ребрата. Лицата на осородните бяха страшни за гледане — разкривени, но не от омраза или гняв, а от героично безстрашие и несъмнена готовност да дадат живота си за своя император.
Фелисе се беше свлякла на колене. Тисамон се хвърли към нея, закла с чисто движение най-близкия войник и отблъсна за миг останалите. Подхвана Фелисе с другата си ръка, ръка нарязана и кървяща. Жената се отпусна безжизнено и Тиниса разбра, че е мъртва.
Един осороден се хвърли напред с копие. Тисамон скочи да го посрещне, пое върха на копието в лявото си рамо и разгъна сърпа да среже гърлото на войника.
Смееше се, видя Тиниса. Не, плачеше.
Алвдан се сгърчи на трона, когато Летриме заби сърпа си в облегалката и продължи да натиска, докато неясното петно на сивия му връх не се показа от гърдите на императора. Уктебри видя как устата на Алвдан зяпва в бездънен ужас, толкова широко, че сякаш челюстите му се разкачиха. А после императорът изчезна за миг, залят от масата на гърчещи се тръни и насекомски крайници. Уктебри видя как лицето на богомолкородната се свежда за пир, красиво въпреки острите си като бръснач мандибули.
Уктебри извади ножа си и го вдигна над кутията. Не беше специален нож, нямаше си позлатена дръжка, нито инкрустация от скъпоценни камъни, нито сребърни заврънкулки по острието, и не случайно — комарородният знаеше, че не му е нужен магически нож, защото да притежаваш Кутията на сенките беше магия само по себе си.
„Дай ми го“, нареди той и кръвта започна да тече — не откъм наглед непокътнатото, но гърчещо се тяло на Алвдан, а по дължината на неговия нож. Няколко капки в началото, после червено ручейче, накрая плътен поток, който се стичаше по ножа, изливаше се върху кутията и пръскаше по дрехата на Уктебри. За неговата раса кръвта беше в основата на всичко.
Той вдигна кървящия нож към устата си и извади език да опита вкуса на императорска кръв. После го протегна към Седа. Червените му очи я приковаха.
— Вкуси — нареди й той.
Тя го погледна с усмивка, но поклати глава.
— Не.
— Безсмъртие — изсъска той. — Не ми казвай, че не вярваш в магията.
— О, вярвам — отвърна Седа. — Вярвам, че можеш да ми сториш разни неща.
— Вкуси я, малка глупачке! — изплю вбесен Уктебри. Кръвта се стичаше по ръката му и капеше на пода. Лицето на Седа се изкриви от чувство, което дори нейният дългогодишен опит в преструвките не успя да прикрие, тя извика и изби оръжието от ръката му.
— Глупачка! Ти си обвързана с това! Само него имаш,
Уктебри реагира инстинктивно. Не можа да се сдържи и погледна зад себе си.
Някакъв човек се беше откъснал от мелето. Покрит беше с кръв от глава до пети, едната му ръка липсваше, отрязана при китката, счупена дръжка на копие стърчеше от крака му. Едва откъснал се от битката, човекът получи още един удар — войник заби меча си в гърба му, заби го и изпусна хлъзгавата дръжка. Вече нищо не спираше привидението — окървавената, осакатена твар се хвърли с протяжен боен рев към амфитеатралните скамейки.
„Плячката ти вече е мъртва“ — помисли си Уктебри, хвърлил поглед към обезкървения труп на покойния Алвдан Втори, император на всички оси. Тази мисъл още го занимаваше, когато Тисамон стигна до него с вдигнат за удар сърп.