Поглед в мрака

Не последваха аплодисменти. Шепотът на тълпата бе по-скоро уплашен. Хората искаха да видят какво ще стане по-нататък.

— Обявявам принцеса Седа, последната от благородната кръвна линия на Алвдан, за новата императрица! — избумтя гръмовно Бруган.

— Не! — извика някой, а после други подхванаха: — Жена? — крещяха невярващо и гневно.

Седа се изправи с пълното съзнание, че ако везните се наклонят в грешната посока, тълпата ще я разкъса на парчета. Сред възмутения хор се чуха и други гласове, които викаха името й и обясняваха, че тя е единственият им избор. Сподвижниците й, начело с Гегевей, бяха свършили добра работа, бяха разпространили нейната популярност. Присъстващите тук, зрителите, допуснати до частните императорски игри, бяха каймакът на Империята, богатите, влиятелните, висшите офицери и служители, мъже и жени от най-добрите семейства. Това бяха хората, които Седа трябваше да спечели на своя страна.

— Чуйте ме! — викаше Бруган. — Кого друг да издигнем? Императорската линия трябва да остане чиста!

Ала хората не изглеждаха убедени и Седа си даде сметка, че ще останат мнозина, които няма да я приемат. Имаше план и за този случай, стига да оцелееше през следващите критични минути. Щеше да приеме партньор в леглото си. Щеше да им даде мъж, когото да уважават, докато самата тя втвърдява хватката си около Империята.

Слушаше напрегнато крясъците на тълпата и чакаше везните да се наклонят.

На следващата сутрин пред портите на Колегиум пристигна осороден пратеник и поиска да се срещне със Стенуолд. Заведоха го под стража до дома на войнемайстора и там го накараха да изчака. Когато най-после се появи, бръмбарородният изглеждаше полумъртъв — с хлътнали очи и сивкаво лице, рошав и треперещ.

— Какво е станало? — попита той от прага.

— Нося съобщение от генерал Тинан — обяви осородният, като гледаше Стенуолд с нескрито презрение. — Или покана, ако щете. Поканата е лично до вас, войнемайстор Трудан, и ви приканва тази сутрин да излезете на източната стена, за да видите нещо. Генерал Тинан дори ще отложи щурма за тази цел.

И в този момент Стенуолд разбра. Вече час пращаше куриери из цял Колегиум с надеждата да открият Ариана, която беше изчезнала без следа. Нямаше нужда имперският пратеник да обяснява повече. Стенуолд го избута и хукна към крепостната стена.

Подмина на бегом собствените си офицери и щурмува стъпалата, като да беше обсадна машина, събаряше всеки, изпречил се на пътя му. Не спря, докато не застана на зида при бойниците. В краката му се разстилаше Втора имперска армия.

Видя, каквото видя, и нададе дрезгав вик от мъка и ужас.

— Войнемайсторе, какво има? — попита озадачено един от защитниците. Явно не познава обичаите на осородните, помисли си горчиво Стенуолд. — Просто две кръстосани копия. Какво толкова?

Стенуолд се пое дълбоко дъх и впи пръсти в каменния парапет. Това беше обичайният начин, по който осородните умъртвяваха най-презрените си затворници, бавната смърт, запазена за предателите, провалилите се офицери, избягалите роби. Облегна лакти на парапета и скри в шепи лицето си.

Когато вдигна поглед, видя осородния пратеник, който стоеше и чакаше с тънка усмивка на лице.

— Да кажа ли на генерал Тинан, че ще разговаряте с него? — попита той.

Стенуолд кимна мълчаливо.

Но дори крилатите куриери имаха нужда от време да си свършат работата, което осигури на Стенуолд четвърт час да обмисли предстоящия разговор.

„Само едно нещо мога да му предложа“ — реши той.

После пратеникът се върна и обяви, че генерал Тинан ще се радва да разговарят.

Разстоянието от стените на Колегиум се стори на Стенуолд най-дългият преход в живота му. Направил беше всичко по силите си да тръгне сам, без ескорт, но трийсетина бръмбарородни настояха да го придружат и останаха глухи за молбите му да се върнат зад защитата на стените. Осородните реагираха спокойно на появата им — готови бяха за поредния щурм, но не бързаха да се хвърлят в атака. Генерал Тинан явно вярваше, че Колегиум ще обяви капитулация, и беше склонен да жертва половин ден за тази цел.

Стенуолд спря при кръстосаните копия. Когато изведяха Ариана, щяха да я набият на копията и да я оставят да виси там, да умира бавно и в нечовешка агония. Този обичай водеше произхода си от предимперските времена, когато осородните още живеели в невежество. Сега бяха по-образовани и дисциплинирани, но не по-малко жестоки.