Поглед в мрака

За част от секундата Уктебри впрегна силите си да овладее с магия уязвимото съзнание на богомолкородния, който от толкова време му служеше като послушен инструмент. Съзнанието на Тисамон беше изпълнено с болка, ярост и съкрушена любов, така хлъзгаво от кръв, че захватът на комарородния се плъзна безпомощно при първия си досег с него. При втория успя да го подчини на волята си, ала миг по-късно нещо прониза собствения му крак току под коляното, разкъса робата му, сряза кожа и мускули по цялото протежение на прасеца му, а накрая се заби между пръстите и прикова крака му към дъсчения под на ложата. Заедно с ужасната болка дойде още по-ужасяващата мисъл, че острието, проляло собствената му безценна кръв, е същото, което Седа беше избила от ръката му… и което сега беше в ръцете на Тиниса.

Стиснала трескаво дръжката на кинжала, Тиниса видя как осороден войник с разсечено от сърпа на Тисамон лице забива до дръжката оръжието си в гърба на баща й, на педя от другия меч, вече забит там. Видя как Тисамон потръпва, чу го да изрича нещо — дума или име, може би. „Фелисе“, сякаш.

Сърпът се спусна, Уктебри изпищя и вдигна единственото нещо, с което можеше да се защити.

Тисамон заби острието на сърпа си в Кутията на сенките. Безсловесният му вик още не беше затихнал, когато покритите с многопластова резба стени на кутията се разхвърчаха на трески. Нещо като малък взрив отекна в ръцете на Уктебри, нещо възвря и се изпари, съсухри се и умря пред очите на Тиниса.

Уктебри чу победоносния вик в главата си, гласа на неговата робиня Летриме и на другите, на всички, обречени заради стореното в Даракион, чу ги да крещят триумфално, когато задържащата ги котва изчезна внезапно, а възелът в тъканта на света се разплете.

Сърпът на Тисамон се заби дълбоко в тясната гръд на комарородния, кръвта му плисна по пода и се изгуби там в откраднатото величие на императорската кръв.

31.

Беше видяла как „Пустота“ пропада разкъсан.

Трупът на „Звездно гнездо“ вече се слягаше над Соларно, а имперските летала продължаваха да нападат. Полудели бяха, надпреварваха се кой да откъсне още едно парче от леталото, дръзнало да нанесе смъртоносна рана на гигантския дирижабъл. Грозната бронирана машина на Вечерницата беше завила назад към града, но имперците го обстрелваха, а Таки с нищо не можеше да помогне. Висеше във въздуха гола, без обичната черупка на своя „Еска Воленти“, слабичко мухородно момиче, въоръжено с нищо и никакъв нож, висеше там и гледаше как загива най-известният пират на епохата.

Прелетял бе над града, следван от орда ортоптери в черно и златно, после пое над Езгнано сякаш с надежда да стигне до някое от островните си убежища. Шрапнелометите разцепваха въздуха около „Пустота“ и поне две имперски машини станаха жертва на приятелския огън, изгубиха управление с разкъсани крила и бързо пропаднаха към водата. Ала имаше още половин дузина ортоптери, които го преследваха неумолимо, кръстосваха небето над него и го засипваха кой с каквото има.

После Таки бе видяла как „Пустота“ килва носа си напред, губи височина и поема по дългия път към студените води на Езгнано, следван неуморно от осородните.

А сега беше стигнала земята в последвалата тишина, седеше и плачеше.

Е, тишината не беше съвсем пълна, защото голяма част от града беше опожарена, а някои сгради още горяха. Тук-там имперски отряди продължаваха да дават отпор. Но за нея си беше тишина, защото ги нямаше звуците на двигателите и свистенето на вятъра.

Бяха спечелили, така излизаше.

Скобран беше загинал, това Таки го знаеше. Разбрала го беше отвъд всяко съмнение, когато полетът на „Вечната еднодневка“ се промени изведнъж; знаеше, че в търбуха на машината Скобран е мъртъв и ръцете му лежат безжизнено върху контролните лостове. Кръвопиеца беше мъртъв, Вечерницата — също, той, който недолюбваше соларнийците, но беше дошъл да им помогне в борбата срещу общия враг. Те Френа, повече конте, отколкото дуелист по душа, също беше мъртва. Както и десетки други — соларнийски пилоти, пирати от Часме и другите градове по бреговете на Езгнано, водни кончета от Принцеп Изгнана, както и стотици граждани на Соларно, излезли на улицата да се бият с осородните.

И Неро беше мъртъв. Повече нямаше да рисува. Честа, убиецът с кървавите ръце, мразен и ухажван по равно, Честа също беше мъртъв. Таки не можеше да си представи света без неговата ненавистна сянка.

Не за тях плачеше, макар че би могла. Друга загуба режеше сърцето й като с нож, по-безмилостно и от болката, пронизала я когато собственият й брат беше загинал. Нейния „Еска Воленти“ го нямаше, размазал се беше някъде в града заедно с леталото на Аксрад, а вероятно и със самия Аксрад. Щеше да има други ортоптери, повтаряше си Таки, но никой нямаше да е като „Еска“, толкова съвършен, толкова верен. Сред толкова много смърт Таки плачеше горчиво, като осиротяло дете. Оплакваше една машина.