Поглед в мрака

Балкус се наведе през прозореца. Видя стотици огньове, а зад тях се издигаха тъмните крепостни стени на Сарн.

— Какво, да опустее?… — измърмори той. Тренът вече минаваше на бърз ход между лагерните огньове, палатките и импровизираните бараки край тях. — Не са били тук, когато със Стен идвахте за последно, така ли?

— За пръв път ги виждам — потвърди Паропс.

Балкус се вгледа в хората, насядали около малките огньове. Влакът се движеше все по-бавно и това му помогна да потвърди първоначалната си догадка — парцаливи хорица, основно деца и старци, и едва малцина достатъчно млади и силни, за да въртят меч.

— Бежанци — отсъди той.

— Откъде? — попита го Паропс.

Балкус се вгледа отново и различи бръмбарородни, мухоиди и какви ли още не.

— От всички земи източно оттук, като гледам — отговори и от мисълта за това принудително преселение сърцето му още повече натежа. — Къде ще идат, когато осородните настъпят към Сарн?

Тренът подмина с механично безразличие бежанския лагер, навлезе в града и спря на железопътната гара. Балкус се надигна от мястото си. Усещаше в себе си празнина, която бързо се запълваше с хаотичните мисли на неговите сънародници. Всичко му изглеждаше познато до болка — газените лампи по прозорците на солидните, ъгловати сгради на същинския Сарн от едната страна на релсите и шаренията от разнородни фенери, факли и лампи от другата им страна, в квартала на чужденците. Войници имаше навсякъде — някои инсталираха артилерийски оръдия в гнезда по крепостните стени, други чакаха на гарата да товарят и разтоварват, трети просто маршируваха, заети със строева подготовка.

— Когато за последно видях толкова много въоръжени мравкородни — отбеляза той, — повечето се опитваха да ме убият.

— Нали си даваш сметка, че всички очакват ти да се заемеш с приказките? — каза Паропс.

— Аз ли? — зяпна го Балкус. — Забрави.

— Колегите ти офицери до един са бръмбарородни — изтъкна Паропс — и в техните очи ти си най-подходящ, защото ако не друго, поне ще чуваш какво си говорят сарнианците наум.

— Много време мина — бавно отвърна Балкус. Усещаше жуженето на разменени мисли откъм перона вън. Упорито се мъчеше да го заглуши, но въпреки това го чуваше. Наистина беше минало много време. „Но е важно да разберем дали бившите ми сънародници ще се отнесат почтено с нас.“

— Чумата да го тръшне — изсумтя той. — Прав си.

— Не се притеснявай — окуражи го Паропс. — Като командир на Свободната таркианска армия, аз ще съм плътно до теб. Това много ще им хареса, обзалагам се.

Би трябвало да е мрачен и ветровит ден в унисон с настроението им, а вместо това слънцето им се пулеше подигравателно от безоблачно небе и напичаше колегиумското летище като в летен ден, взет назаем през ранната пролет.

Основното занимание на Стенуолд през последните два дни беше да спори ожесточено с… кажи-речи с всички. Линео Тадспар беше направил всичко по силите си да го убеди, че изобщо не трябва да тръгва. Стенуолд, от своя страна, беше направил всичко по силите си да убеди Тиниса да тръгне с него, а не да рискува напразно живота си, като издирва Тисамон.

— Тисамон може сам да се грижи за себе си — беше изтъквал той нееднократно.

— Тисамон е тръгнал да търси битки — възрази тя. — И ако първата не го убие, ще потърси втора, точно както е правил след провала в Мина. О, той умее да се бие, няма равен на себе си, но това не значи, че е безсмъртен. Трябва да го открия, преди късметът да му изневери.

Тиниса беше права, разбира се. Тисамон беше оцелял след Мина, но тогава беше млад. „Тогава всички бяхме млади, а вече не сме.“

Сред по-големите си посестрими, привързани на летището, „Скокливата мома“ изглеждаше паянтова и старомодна. Йонс Аланмост преохотно се беше съгласил да поднови сътрудничеството си със Стенуолд, който, воден от горещата препоръка на Тиниса, му го беше предложил със същата охота. Дестрахис беше прав, че е най-добре да пътуват по въздух, а Аланмост изглеждаше способен да прекара въздушния кораб с все пътниците му над места, където не е препоръчително да привличаш излишно внимание.

Паякородният вече се беше качил в гондолата на кораба, стоеше до парапета и гледаше безизразно града. Равнините бяха пълни със странни хора без корен, които бродеха по пътищата и продаваха уменията си на всеки, който е готов да плати. „И ето че след кратко прекъсване Тисамон отново се вля в редиците на това братство.“ Дестрахис вървеше по същата пътека, но Стенуолд се питаше дали паякородният тайничко не се надява Федерацията да го приеме обратно.

До него — и с една глава по-ниска — стоеше Фелисе Миен с дълъг плащ и качулка. Не беше продумала и една дума на Стенуолд, той пък не знаеше какво да й каже. Ако се съдеше по издутия релеф на плаща й, Фелисе отново беше надянала старата си броня. Сигурно намираше в нея сигурност отвъд обикновената физическа защита. Едва ли щеше да е най-приятната компания в предстоящото пътуване, помисли си Стенуолд.

— Готови ли сме да потеглим? — попита Ариана, застанала до него.

Той я стрелна с бегла усмивка и каза:

— Ти оставаш тук.

Ариана го зяпна невярващо.

— Стен…