Поглед в мрака

— Вече реших. Смятах да поговорим за това, но покрай другите спорове през последните дни не остана време. Този път няма да дойдеш с мен, Ариана.

Нескрита болка изпълни очите й. Болка и обида.

— След всичко, през което преминахме заедно, ти още не ми вярваш?

— Не! Чук и клещи, не, разбира се! Вярвам ти, Ариана, и те обичам. Ти ми донесе толкова… такава радост, каквато никой мъж на мое място не заслужава. — Той я хвана за раменете. — Само че проклетите сарнианци можеха да разпънат теб на масата за изтезания. Логично беше да разпънат теб, а не бедната Спера. Не, този път оставаш тук.

— О, Че ми е казвала колко обичаш да държиш близките си далеч от опасности…

— Този път определено смятам да успея, мамка му — изръмжа той.

— Колкото до масата за изтезания, можеше теб да опнат там, между другото — изтъкна Ариана. — Какво щях да правя аз тогава? Стен, не бива да…

— Тази война е моя — прекъсна я той. — Водил съм тази война, когато ти си била… ха, когато си била още дете.

— Но ти имаш нужда от мен.

— Да, да, така е. — Оголената искреност в тона му, изглежда, най-после стигна до съзнанието й. — Да, имам нужда от теб. И точно затова трябва да останеш тук. Няма да скучаеш обаче, гарантирам ти. Разчитам ти да ръководиш агентите ми, докато ме няма, да приемаш и анализираш разузнавателната информация за напредъка на осородните, да държиш връзка със Събранието… колкото до последното, сигурен съм, че ще влезеш под кожата на онези старчоци много по-успешно от мен. Но това пътуване… то е луда работа и ще се проточи, а аз… — Млъкна, установил, че трепери. — В Сарн си дадох сметка, че ако нещо се случи с теб, аз няма да го преживея. Не познавам Федерацията. Никой равнинец не я познава. Това пътуване е необходима лудост и аз няма да те въвлека в нея.

В очите й имаше сълзи, каквито никоя паешка преструвка не можеше да извика.

— Не е честно — промълви тя.

— Така е — кимна той. — Но другояче не мога да постъпя. Съжалявам.

Дълго я държа в прегръдките си, макар да знаеше, че Аланмост и другите ги гледат и го чакат да се качи на борда. Знаеше и не даваше пукната пара.

Но дори след като Ариана си тръгна почти на бегом, „Скокливата мома“ не потегли, този път заради Тиниса, която стоеше недалеч с раница на гръб. Тя нямаше да се качи на кораба — щеше сама да си намира пътя, следвайки дирите на самотния богомолкороден дуелист, чието придвижване несъмнено щеше да е белязано с трупове.

Стенуолд тръгна към нея. Тиниса го гледаше с подозрение, сякаш се боеше, че е довел хора, които да я хванат и затворят под ключ, за да не тръгва никъде. Само че Стенуолд се беше примирил с поражението си. Протегна й ръка като войник на войник и двамата се здрависаха крепко.

— Желая ти късмет — меко каза той. — Светът наоколо ни се разпада по шевовете и желанието да помогнеш на баща си е добра причина, по-добра от много други, човек да се хвърли в бурята с главата напред. — Дълбоко в сърцето си Стенуолд не вярваше, че Тиниса ще намери Тисамон, нито че той ще й се зарадва, ако все пак успее.

— Късмет и на теб — пожела му Тиниса. — Имаш ли поне минимална представа какво да очакваш от Федерацията?

— Не, но познавам един, който знае. С малко късмет ще открия Салма навреме, за да ми даде препоръки.

— Поздрави го от мен — каза тя с равен глас. Стенуолд знаеше, че преди време Тиниса беше увлечена по федералния принц и че появата на Скръб в окови — или както там се наричаше понастоящем пеперудородната — в живота му я беше наранила дълбоко. Докато беше студентка в Академията, Тиниса натрупа доста опит в този сорт връзки. „Да се надяваме, че онова е било обикновено младежко увлечение и че поне по сърдечните въпроси Тиниса не се е метнала на баща си.“

— Трудан, вятърът е идеален! Време е да тръгваме! — извика нетърпеливо Аланмост откъм перилото на „Скокливата мома“. Стенуолд кимна за последно на Тиниса, после изтича до въжената стълба и се закатери тромаво към гондолата, докато пилотът изхвърляше придържащите кораба въжета. Тиниса проследи с поглед повратливия въздушен кораб, който се издигна, улови вятъра и пое на север към далечния Бариерен рид, маркиращ границата на Равнините с тайнствената Федерация на водните кончета.

— Тръгнаха — извика тя. — Вече можеш да излезеш.

Че се приближи бавно към летището, като следеше с поглед смаляващия се балон на „Скокливата мома“.

— Не събрах смелост да му го кажа в очите — прошепна тя. — Щеше да ми забрани.

— Че, ако зависеше от мен, и аз бих ти забранила — каза сурово Тиниса, после спря поглед на двамата облечени в бяло служители на Академията, които мъкнеха носилката към тромавото на вид возило, с което Че се беше прибрала от Соларно. — Предложението ми още е валидно.

— Ти си имаш свой път — отвърна твърдо Че. Изглеждаше толкова нетипично сериозна и мрачна, без следа от младежката си свенливост.

— Но за всичко съм виновна аз…

Че поклати глава.

— Ти гледай да намериш Тисамон и да му набиеш малко ум в главата. Ахеос се нуждае от мен. От мен и от своите хора, така че все някак ще трябва да се спогодим с тях. А и няма да съм сама.