Поглед в мрака

„Слабоволев, ето какъв съм.“ Трябваше да остане във Фелиал, верен на расата си, а вместо това беше предал стародавните традиции на своя народ заради една паякородна жена и с това беше поставил началото на множеството провали, довели го дотук. Местеше поглед по мърлявата блъсканица наоколо и постепенно усмивка разтегли лицето му. Каква по-добра гробница за такъв като него от мръсните коптори и осаждения метал на Хелерон.

Сградата, която търсеше, не беше се променила, само табелката на вратата се четеше още по-трудно под новия пласт едногодишна мръсотия — „Роуен Паласо, посредник“. Тисамон влезе, даде името си и след няма и минута го заведоха на третия етаж в кабинета на собственичката.

Роуен Паласо беше бръмбарородна жена на неговите години. Боядисаната й в червено коса сребрееше в прораслите корени, лицето й беше подпухнало и нарязано от бръчки. Беше типичен представител на средната търговска класа в Хелерон, от хората, които цял живот въртят усърдно бизнеса си, но така и не постигат планираните успех и богатство. В Хелерон такива като нея — с лопата да ги ринеш. Предмет на посредническата й дейност бяха мъже и жени, чиито умения бяха неоспорими, но и извън закона — взломаджии и крадци, биячи и наемници за мокри поръчки, дуелисти и убийци. В противовес на потайните нощни занимания на нейните сътрудници канцеларията на Роуен беше във висша степен уютно и приятно място — с възглавнички по столовете и везани гоблени с мъдри сентенции. Всъщност баналният уют на обстановката имаше за цел да извади от равновесие както клиентите, така и сътрудниците й.

— Тисамон Фелиалски, от плът и кръв — възкликна Роуен. — А аз си мислех, че повече няма да те видим. Но пък хората от нашата черга винаги се връщат в Хелерон.

— Така изглежда — отвърна тихо той.

— Какво, дошъл си да дириш работа, да изкараш някоя пара?

— Искам да се бия — каза Тисамон.

— Естествено, че искаш. Нали в това те бива. Дърводелците искат да правят разни неща от дърво, занаятчиите мрат да си омацат ръцете с машинно масло, а ти искаш да убиваш хора. Защо не? Човек трябва да развива талантите си, така казвам аз.

И наистина обичаше да го казва. Същата фраза Тисамон беше чувал поне десетина пъти от устата й.

— Какво имаш за мен? — попита я той.

— Не е толкова лесно, приятелю ловки, изобщо не е толкова лесно — поклати глава Роуен. — Сега градът има ново управление.

— Нали не искаш да повярвам, че осородните са сложили край на твоя бизнес?

Тя го удостои с тъжна усмивка.

— Не съвсем, Тисамон, не съвсем. Но старите ти ловни полета вече ги няма. Настъпи краят на една ера. Стълкновенията между бандите, уличните боеве, в които ти си създаде име — всичко това остана в миналото. Империята сериозно се е заела да прочисти всички територии, които не искат да подвият коляно. Единствената работа от стария тип, която мога да ти намеря, ще е равносилна на самоубийство — твоето и на малцината, които още удържат фронта.

Тисамон кимна замислено.

— От друга страна, ако проявяваш интерес към нещо малко по-различно… — Бодрите й усмивки не бяха толкова убедителни като тъжните.

— Слушам те.

— Осородните донесоха със себе си един нов вид развлечение. Адски са запалени, те, както и всички местни, които искат да им се подмажат, само че въпросното забавление е малко… просташко.

— Двубои пред публика и срещу заплащане — досети се Тисамон.

— Но нямат нищо общо със състезанията на мравкородните — предупреди го Роуен. — Говорим за кървав спорт — хора срещу животни или един дуелист срещу тълпа от невъоръжени роби или затворници. Нищо общо с войнската чест, Тисамон. Човек би си помислил, че няма да ти хареса — каза тя, като го наблюдаваше зорко. — Но ако проявиш интерес, мога да те уредя. Двубоите са нещо съвсем ново в Хелерон и всеки може да се запише. Е, робите обикновено не ги питат искат ли да участват, но срещу това няма закон…

„Което отваря нова ниша за човек с нужните умения“ — помисли си Тисамон, без да е сигурен дали има предвид жената или себе си.

— Запиши ме — каза й той.

Седа никога не беше виждала комарородния облечен с друго освен с обичайната си черна роба. Е, понякога и с роби в имперски цветове по настояване на брат й. Сега обаче го завари седнал с кръстосани крака на пода в огледалната стая, заобиколен от запалени свещи и нагизден с някаква светла дреха, увита като бинт около краката и ръцете му и стегната с червени панделки на коленете, лактите и китките. Обичайната качулка също я нямаше, бе заменена от черна ивица плат през челото, заради която лицето и скалпът му изглеждаха дори по-мъртвешки от обикновено.

— Като какъв си се облякъл, магьоснико? — попита го отровно тя, след като пазачът си тръгна. Напоследък й позволяваха да остава сама с Уктебри — новост, която Седа не можеше да си обясни. Или брат й беше твърде зает с други неща, или недоловимото влияние на комарородния вършеше чудеса.

Когато Уктебри вдигна глава да я погледне, Седа отстъпи инстинктивно назад, защото в изпитото му като на череп лице имаше нещо невиждано преди.