— По-скоро драма — уточни Уктебри. — Може би повече от необходимото, но богомолките открай време си падат по драматичните жестове.
В стаята беше станало студено — по-студено, отколкото можеше да се обясни с изгасналите свещи, — но далеч по-притеснително беше поведението на Уктебри, който гледаше втренчено над рамото й към нещо зад нея.
Седа се обърна и изпищя, отскочи и тупна на пода, после залази трескаво на четири крака с единствената мисъл да се отдалечи възможно най-много от привидението, появило се между нея и вратата.
Беше жена, висока, стройна и бледа, с хитинова броня, тялото й бе пронизано на десетки места от трънливи лиани, които се гърчеха, издължаваха се и я пронизваха отново и отново, но въпреки всичко това лицето й беше спокойно, блажено дори, и в същото време излъчваше откровена лудост.
— Пред теб, принцесо, е най-голямата грешка на молецородните — изсъска Уктебри, — най-големият възел във везмото на историята, възел, който никога не ще бъде развързан. При това дамата, която виждаш, е само говорителката на стотиците други създания, оплетени в трънлива прегръдка като на шипките, които я пронизват, едновременно богомолки и молци, споени, преплетени, омесени в едно цяло. Резултатът на най-великата магия, която е правена някога и която аз сега държа в ръцете си.
Лицето на изтерзаната жена се беше сдобило с ново изражение, изражение на дълбока ненавист, насочена изцяло към Уктебри. За себе си Седа откри, че споделя напълно тази емоция.
Тисамон се върна в жилището, което държеше под наем. Чувстваше се разтърсен и отвратен.
Не заради дуела, който беше единственото смислено нещо в цялата история. В крайна сметка сложната връзка между хора, които се сражават на живот и смърт, пораждаше особено взаимно разбиране, братство дори, което отдавна беше станало част от живота му.
Бяха превърнали едно от градските пазарища в арена. Осородните бяха наредили на местните да премахнат сергиите и на тяхно място да издигнат амфитеатрални скамейки. Не се различаваше особено от Форума на умелите, място, за което Тисамон пазеше мили, макар и поизбледнели спомени. Очакванията му също бяха свързани с Форума на умелите — двубои, в които дуелистите демонстрират бойните си умения и получават учтиви аплодисменти. Богомолкородните не намираха нищо нередно в майсторските дуели, които завършват със смърт. Смъртта, в крайна сметка, беше просто окончателната, финалната изява на бойното изкуство.
Ала случилото се тук беше различно и го омърси по съвсем неочакван начин.
Излязъл беше на арената с още десетина бойци. Представиха ги по ред, като всеки вдигаше оръжието си и посрещаше аплодисментите на тълпата. Групичката беше шарена — бръмбарородни, мравкородни отцепници, полуродни и дори един скорпионороден с огромен меч. Нямаше нито предварителни договорки, нито правила. Когато осородният церемониалмайстор, или каквато там му беше титлата, смъкна с отривисто движение позлатената си дървена палка, бойците се нахвърлиха един срещу друг. Обзет от познатия транс на занятието си, Тисамон посрещна охотно най-близкия противник — бръмбаророден с дълга до коленете броня от припокриващи се плочки, който го нападна с двуостро копие.
Тисамон блокира копието му със сърпа си, заби костните шипове на другата си ръка в пролуката между врата и рамото на противника си и когато той залитна назад, му преряза гърлото.
Следващ по ред се оказа мравкороден с висок щит и къс меч, без друга защита освен металния си шлем. Тисамон го уби, после уби още двама, с което успя да привлече вниманието на останалите и те се нахвърлиха вкупом отгоре му. Бяха шестима и очевидно искаха да го посекат с общи усилия, преди да приключат надпреварата помежду си.
Сред шестимата нямаше посредствени бойци, но никой не беше оръжемайстор, а и не бяха свикнали да се бият заедно. В крайна сметка Тисамон се справи с всички им, четирима уби, а двама рани толкова тежко, че ги извади от играта.
И чак тогава чу рева на тълпата. Съвсем беше забравил, че се бие пред публика. Защото не се биеше заради нея, а заради себе си.
Полудели бяха — крещяха, дюдюкаха, тропаха. А той стоеше в центъра на арената с кръвта на осем мъже по острието на сърпа си, притиснат от смазващата сила на аплодисментите. Цяло чудо беше, че краката му не се подгънаха.
Но зрителите не бяха приключили с него. Не, сега искаха да довърши двамата, които беше ранил.
А това беше
И тогава, докато местеше поглед по лицата на осородните войници и чиновници, на бръмбарородните богаташи, слугите и гостите им, Тисамон осъзна, че те не се интересуват от умението в боя. За тях беше без значение, че той е оръжемайстор, че е овладял боен стил, зародил се преди хилядолетия, и че е
Сега обаче те го обичаха. Той беше техният шампион, героят на мига, защото беше пролял повече кръв от своите противници.