— Върви тогава — отстъпи той. — Трябва да отидеш, права си. Но те моля за едно — не позволявай на Талрик да води еднолично играта. Не му давай шанс да те предаде. Когато пристигнете в Мина, вярвай само на Кимене и нейните хора, дори на онзи стар скорпион вярвай повече, отколкото на Талрик. Ако Империята реши отново да му протегне ръка, брой го техен.
— Знам — каза Че.
Ахеос се наведе напред и тя го прегърна внимателно, но въпреки това усети как той потръпва от болка.
— А ти не вярвай на хората си повече от необходимото — предупреди го на свой ред Че. — Ако наистина те харесват, всичко ще бъде наред, но ако само се нуждаят от теб, ще те зарежат веднага щом тази нужда отпадне.
— О, знам — каза той. — Не си мисли, че не го знам.
Въпреки това, когато Че поспря на вратата, преди да си тръгне, внезапна мисъл споходи Ахеос. „Повече никога няма да я видя.“ Надяваше се да е обикновен страх, а не предчувствие на провиждащ.
След като Че си тръгна, Ахеос долови някакво движение и скоро Зареа пристъпи в стаята с присвити очи. Излъчваше нескрита подозрителност.
— Чула си всичко, разбира се — въздъхна уморено Ахеос. — Мравкороден да бях, пак щях да имам повече уединение.
— Дори да оставим настрана извратените ти вкусове — отвърна тя, — казаното току-що беше само на крачка от предателството.
— Само ако смяташ, че тя би ме предала.
— Ако ще ходи в Империята, по-добре да не знае нищо, свързано с нашите планове.
Ахеос я гледа дълго, толкова дълго, че Зареа не издържа и попита:
— Какво? Какво има?
— Вече разбирам защо ви е нужна моята различна гледна точка — каза й той. — В Тарн има имперски гарнизон. Имате имперски губернатор. Защо все още смятате, че не сте част от Империята?
Тя смръщи вежди, но не отговори на въпроса му, вместо това каза:
— Като говорим за губернатора, крайно време е да се срещнете. Не е редно той да идва при теб, затова ти ще трябва да идеш при него.
Наложи се да му помогнат. Не беше в състояние сам да извърви трудния преход от няколко коридора и завоя. Оздравяваше бързо, но раната едва не го беше убила. Заведоха го в стая за медитация. „Дали пък не се надяват да приобщят Империята към своя начин на мислене?“
Вътре завариха старица. Скрир. Жената измери Ахеос със сдържан, но не и враждебен поглед. Стори му се дори, че съзира сянка на страх нейде дълбоко в белите й очи. Тя кимна на придружителите му и те му помогнаха да седне до нея. Богомолкороден в дълга роба коленичи на крачка встрани и зад Ахеос, готов да му помогне при нужда.
— Не казвай нищо — инструктира го скрирът. — Само наблюдавай.
Зареа стоеше до вратата, а по коридора отвън се чуваше отсечен тропот на ботуши — съдбата наближаваше с маршова стъпка.
Новодошлият беше с неофициална имперска униформа — без броня, само с туника и плащ в черно и златно, обилно накичен с бижута. Появи се, следван от млада осородна робиня и почетен ескорт от шестима стражи, високомерен и арогантен, изобщо образ и подобие на типичния имперски губернатор.
Старицата стана да го посрещне и дори Ахеос се надигна с помощта на богомолкородния.
— Милорд губернатор Тегрек — поздрави го Зареа с грижливо отрепетирано спокойствие. Но Ахеос не можа да заблуди — той познаваше хората си и веднага разбра, че Зареа е центърът, възелът, който крепи тази крехка конфигурация. И че самата тя е наясно с незавидната си роля. Товарът на гигантска отговорност лежеше върху нейните плещи и дребните издайнически признаци на вътрешно напрежение не убягнаха от погледа на провиждащия. От известно време той долавяше у себе си растящо негодувание към своя народ, към изолацията, в която молецородните бяха избрали да живеят, дразнеше го враждебността им към останалия свят и най-вече към народа на Че. Зареа обаче го изпълваше с възхищение. Зареа, която съзнателно беше влязла в устата на звяра, за да спаси молецородните.
Новият губернатор Тегрек не беше от най-расовите представители на народа си — нисък, поокръглил се и безвкусно накичен с бижута. Въпреки това се постара да направи нужното впечатление и изгледа пренебрежително присъстващите, преди да освободи ескорта си. Последното не беше проява на безразсъдна смелост пред лицето на опасността, а увереност на човек, който знае, че врагът му е сломен.
Войниците излязоха, а Тегрек изчака, сякаш се ослушваше кога стъпките им в коридора ще заглъхнат, а светликът на фенерите им ще угасне. Единственото осветление в малката стая бяха двете факли, които богомолкородният слуга беше запалил и чиято пушлива светлина хвърляше неспокойни сенки по стените.