Поглед в мрака

— Ако питате мен — каза Стенуолд, — сега ви се удава възможност да оправдаете положението си тук, майстор Шикалка. Трябва спешно да разговаряме с местния управник Фелипе Шах.

Грамо кимна.

— Е, аз това го знаех. Още преди да дойдете. Щото те ми казаха.

Гостите му се спогледаха.

— Какво са ви казали? Че идваме? — попита Стенуолд. — Няма как да са знаели предварително.

Усмивката на Грамо би отивала повече на злорадстващо дете или на оглупял старец.

— Няма как, знам, няма как, ама знаеха. Хората тук знаят много неща. И аз не вярвах в началото, ама като поживееш с тях, проумяваш, че повечето неща са си верни, без значение дали им вярваш или не. Още преди близо десетница ми рекоха да се готвя за гости, тъй си беше. Той и принцът всеки момент ще прати да ви извикат.

— Значи няма смисъл да се окопаваме тъдява — изръмжа Аланмост.

— Ама аз вече съм ви приготвил легла. Няколко, щото не ми казаха колко гости да очаквам. — Грамо размаха ръце. Явно имаше предвид останалите стаи в посолството. После забеляза колебливите им изражения и обясни: — Като казах, че принцът ще ви извика всеки момент, нямах предвид веднага. Тук не измерват времето съвсем като в Колегиум.

В потвърждение на думите му вечерта настъпи, без да ги извикат при принца. Когато навън се смрачи, Аланмост предпочете да се върне при безценната си „Мома“, а Стенуолд остана да прави компания на Грамо. Чувстваше се длъжен да му угоди поне с това — в крайна сметка старецът е чакал случай да поеме подобна отговорност още преди младият Стенуолд да се счепка за пръв път с Империята.

Прекара безсънна нощ в обречена борба с местната представа за удобно легло и бързо стигна до заключението, че водните кончета явно до неотдавна са спали по дърветата и едва наскоро са открили и това предназначение на земята. В резултат тукашните легла представляваха мрежа, опъната между две от подпорните колони на къщата, нещо като моряшки хамак, в който Стенуолд се въртя, люля и пада половината нощ, докато накрая реши да легне на пода, а протоколът да върви на майната си. С идването на утрото ярката светлина се изля през всички прозорци на къщата, които Грамо държеше отворени сякаш в отчаян опит да наподоби въздушната архитектура на тукашните домове. Зората събуди Стенуолд толкова бързо, като да го беше шамаросала в лицето. Схванат и натъртен, той седна рязко и се зае да ругае и Федерацията, и всички подивели посланици.

А после откри, че не е сам. Дестрахис клечеше в един ъгъл, опрял гръб на стената.

— Защо вие, паяците, нямате и грам уважение към личното пространство на хората? — измърмори под нос Стенуолд.

— Изчезнала е — каза Дестрахис.

Стенуолд го измери с празен поглед.

— Изчезнала е — повтори паякородният. — Без да каже и дума. — Чувстваше се дълбоко наранен и за това свидетелстваха омачканите му дрехи и несресаната коса. Паяк, който е излязъл без обичайната си броня срещу превратностите на света.

— Фелисе ли? — попита Стенуолд.

— Фелисе, я. Кой друг?

— Къде е отишла? И защо?

— Не знам, тръгнала си е и толкова — каза Дестрахис. — Майстор Трудан, трябва да я намеря.

— Виж, Дестрахис, сега тя е при своите — отбеляза Стенуолд. — Значи може да си тръгва и да си идва както й скимне, така че…

— Снощи тя беше неспокойна, унила. Може би твърде много спомени са се разбудили едновременно. — Дестрахис прехапа устни. — Но да си тръгне… без да каже и дума. Нещо се е случило, сигурен съм.

— Нали не мислиш, че… — Стенуолд не довърши, защото не искаше да го изрича на глас, но накрая, след като паузата се проточи, все пак го направи: — Боиш се, че е убила някого — каза той.

Дестрахис вдигна очи към него. Страхът на паякородния, че изказаното току-що предположение може би отговаря на истината, беше изписан на лицето му толкова ясно, че не убягна даже на Стенуолд.

— Надявах се… надявах се, че близостта на собствените й хора ще помогне. И за кратко надеждите ми се оправдаха — докато беше с мерсерите, Фелисе изглеждаше щастлива и спокойна. Но снощи, още през деня всъщност… личеше си, че спомените се връщат и я разкъсват отвътре.

— Какво ще стане, ако наистина е убила някого? Какво знаеш за местното правосъдие?

— Правосъдието на водните кончета зависи изцяло от принца, който го раздава — обясни Дестрахис. — Но това е без значение в случая. Фелисе Миен не е с ума си, следователно няма да я накажат. Лудостта е… за водните кончета лудостта е нещо свещено. Може би ще се опитат да я затворят някъде, но… — Лицето му се сгърчи. — Местните са странни, когато става въпрос за нечия лудост. Почитат я.

— Дай да караме по ред — настоя Стенуолд. — Да разберем дали нещо наистина се е случило, пък после ще се тревожим за последствията.

Откриха Грамо Шикалка, самоназначилия се посланик, да плеви билковата градинка зад къщата. Като ги видя, той се усмихна широко. Старецът още беше буден, когато Стенуолд се оттегли в стаята си снощи, така че оставаше неясно дали изобщо е спал.

— Благородничката мерсер ли? — откликна той, когато го попитаха за Фелисе. — Дойдоха за нея късно снощи.

— Дойдоха? Кой е дошъл? — попита Дестрахис.