Поглед в мрака

— Те са ръката на монарха, орденът им е бил създаден преди векове — обясни му с тих глас Дестрахис, докато вървяха, заобиколени от конниците. — Мерсре бил техният основоположник, принц Мерсре, вторият син на тогавашния монарх. В наше време мерсерите обикалят страната и изправят неправдите. Ако питаш мен, без тях Федерацията отдавна да се е разпаднала. Само че няма как да са навсякъде едновременно, затова извадихме късмет, че техен отряд се случи наблизо.

Мерсерите бързо бяха видели сметката на бандитите — мнозина убиха, а останалите подгониха към изоставения замък. Фелисе Миен, почерпила сили от допира със своето минало и изплувала за кратко от дълбините на лудостта си, ги беше помолила за съдействие и те се съгласиха да придружат равнинците до Суон Рен.

Йон Аланмост беше накъде над тях с окуцялата „Мома“. Ако го бяха оставили сам да си довърши ремонта, както той настояваше енергично, местните разбойници скоро щяха да му видят сметката. Мерсерите бяха зяпали въздушния кораб с мълчаливо изумление. Личеше си, че никога не са виждали такова нещо и че то не им се нрави особено.

Оказа се, че бурята е издухала равнинците по-далеч от очакваното и че Суон Рен е останал на юг от тях. Явно бяха пресекли границата доста по-встрани от планираното, и се бяха озовавали в друго княжество, което пустеело от години. Водачката на мерсерите информира Стенуолд, че владеещото го семейство било избито по време на войната, но от казаното и премълчаното Стенуолд се досети, че въпросното „семейство“ и преди това е наброявало не повече от един-двама души. Явно упадъкът на княжеството бе започнал отдавна и войната само е сложила последната точка в печалната му история.

Сега Фелисе яздеше пред тях, оклюмала след краткия си изблик на войнственост. Яздеше коня на загинал в битката мерсер, чието тяло, преметнато пред седлото на друга жена, бележеше единствената жертва, дадена в стълкновението с разбойниците. Дестрахис току поглеждаше притеснено към Фелисе, която отново изглеждаше потънала в собствения си свят.

— Съжаляваш ли, че дойде с нас? — попита го Стенуолд.

— Трябваше да направя нещо — отговори паякородният. — Тепърва ще се види дали не съм сбъркал.

Пътуваха дни наред. По едно време Стенуолд предложи равнинците да се качат на кораба и да следват по въздух бързоногата кавалерия, но мерсерите се възпротивиха. Явно още не знаеха какво да мислят за странниците, дошли от земя, за която никой не беше чувал, и предпочитаха да ги държат под око. Или пък се опасяваха, че в Суон Рен няма да повярват на историята им, ако не ги представят като доказателство.

Стенуолд беше очаквал пътят им да ги отведе до замък, подобен на първия, по-голям може би, но остана изненадан, защото Суон Рен се оказа пълна противоположност на видяното дотук. Гледката дори го наведе на мисълта, че водните кончета отдавна не строят внушителни каменни грамади като замъка в изоставеното княжество, че замъците са били просто фаза, през която обитателите на тази гигантска страна са преминали в енергичното юношество на своята история, преди да улегнат в коловозите на тихо съзерцание.

Съзерцание беше и най-точната дума, с която да се опише Суон Рен — съзерцание и бдителност. Наближиха града отвисоко и Стенуолд се възползва от възможността да го огледа подробно и без бързане. Градът беше заобиколен от серия малки кръгли платформи, издигнати на високи стълбове. Тук-там върху платформите имаше хора, които наблюдаваха от птичи поглед грижливо терасираната обработваема земя. Повечето наблюдатели бяха деца, прецени Стенуолд, макар стълбовете да нямаха скоби или други приспособления, които да улесняват катеренето. Явно изпълняваха ролята на наблюдателници за летящи, като им спестяваха усилието да кръжат дълго време във въздуха. На неголямо разстояние от най-външните сгради имаше два канала с дървени кейове, празни в момента. Стенуолд можеше само да гадае дали тук пристигаха лодки всеки ден, веднъж в десетницата, два пъти годишно или никога. Суон Рен изглеждаше невъзприемчив към самата идея за времето и неговия ход.

Изглеждаше логично седалището на властта да се намира на централно място, в дворец или палат, но за изненада на Стенуолд домът на местния управник беше извън града, кацнал на един хълм в съседство. Издигаше се на четири етажа в несъвършено подобие на замъка, който бяха видели по-рано — първите два етажа бяха едва наполовина изградени, а останалото, както и горните етажи, се състоеше от опасани със скеле отделни стени, сякаш градежът още не е завършен. Най-горният етаж, с изящни колони и арки, приличаше на градина с лози и висящи гирлянди от цветя, които преливаха през ръба и се спускаха по стените.