Стенуолд свали пронизвача от рамото си и провери дали четирите стрели са на местата си. На билото на най-близкия до тях хълм се бяха появили неколцина водни кончета. Петима мъже и една жена в платнени доспехи, подсилени с метални плочки. Някои стискаха копия, други — мечове с къси остриета и масивни накрайници при дръжката. Двама бяха въоръжени с дълги лъкове.
Стенуолд преглътна с усилие. Групичката определено не изглеждаше гостоприемна.
— Добрутро! — извика той. — Ние сме пътници, които търсят…
Стрелата литна право към него. Не беше неволно произведен изстрел, нито предупреждение, а откровен опит за убийство, преди той да си е довършил изречението. Стенуолд се метна назад и усети как върхът на стрелата раздира кожената куртка близо до рамото му. В същия миг четирима от федералните се издигнаха във въздуха и полетяха към тях.
И спряха още преди тромавите мисли на Стенуолд да са регистрирали атаката — спря ги не някакво природно бедствие, а Фелисе. Без никакъв преход неподвижната дотогава жена излетя мълниеносно с отметнат плащ и оголен меч, разбута нападателите във въздуха и кацна зад гърба им, близо до двамата лъкометци, които бяха останали назад. От четиримата излетели двама издъхнаха, преди да са паднали на земята.
Лъкометците стреляха незабавно, едната стрела отскочи от бронята й, другата се строши на трески в острието на меча й, после Фелисе се хвана на работа. Посече и двамата, преди да са хвърлили лъковете и да са извадили мечовете си. Като видяха това, двамата оцелели се издигнаха бързо във въздуха и отлетяха нанякъде. Стенуолд реши, че Фелисе ще ги последва, защото крилете й още плющяха на гърба, но тя остана неподвижно на билото между двамата мъртви лъкометци, все така стиснала меча си в ръка.
После бавно го вдигна, а Дестрахис изруга грозно иззад Стенуолд. Бръмбарородният запълзя усилено по склона, но не беше изминал и половината разстояние до хребета, когато видя, че още десетина мъже и жени са се издигнали във въздуха, някои летят към тях, други запъват стрели в лъковете си.
Фелисе също излетя, като отбиваше с меча си насочените към тях стрели. Стенуолд вдигна пронизвача, натисна спусъка и възпламени зарядите огнепрах в четирите гнезда едновременно.
Щетите бяха минимални — повечето снаряди минаха далеч от целта и само един от връхлитащите нападатели се срина към земята с еднометрова стрела в слабините. Звукът обаче… — веднага щом Стенуолд натисна спусъка, водните кончета се пръснаха панически във всички посоки и чак след минута-две се прегрупираха над един хребет двестатина метра по-нататък.
„Никога не са чували такъв трясък“ — даде си сметка Стенуолд. Клекна да презареди, вадеше стрели от торбата си и ги пъхаше в цевите.
Паякородният дойде при тях на билото.
— Това успя да им привлече вниманието — каза той и наистина, към десетината нападатели се бяха присъединили още и бройката бързо нарастваше. Стенуолд продължи да зарежда с мрачна физиономия оръжието си — за всеки случай, макар ползата от него да изглеждаше минимална.
— Защо ни нападнаха така? — повиши глас Трудан. — Мислех, че Федерацията е по… знам ли, по-цивилизована.
— Това са ренегати, разбойници — заяви сурово Фелисе, без да сваля поглед от кръжащия рояк на своите съотечественици. — Княжеството е изоставено.
— Не можа ли да ни кажеш по-рано?
— Нали вие огледахте замъка с далекогледа — напомни му Дестрахис. — Защо не казахте, че е руина?
— Откъде да знам как трябва да изглежда един замък във Федерацията? — сопна се Стенуолд и се изправи със заредения пронизвач в ръце.
— Има други вдясно — посочи Дестрахис и Стенуолд се обърна да погледне.
По всичко личеше, че трясъкът на неговия пронизвач им е докарал истинската беда — седем или осем ездачи пришпорваха към тях конете си по разширяващата се пътека между хълмовете, целите в блестящи доспехи.
— Така — започна предпазливо Стенуолд, — предлагам да направим следното…
По-далеч не стигна. Фелисе вдигна изведнъж меча си във въздуха и извика нещо, крясък безсловесен, поне в началото, дивашки и неочакван като трясъка на пронизвача от по-рано. Когато изрева отново с цяло гърло, Стенуолд различи думи във вика й, думи, които не му говореха нищо.
— Мерсре монахис! — викаше тя. — Мерсери при мен!
Такива коне Стенуолд никога не беше виждал. В Равнините конете бяха впрегатни животни или се отглеждаха заради месото и кожата, затова много малко от тях ставаха за яздене. В кавалерията на водните кончета конете бяха удивителни — атлетични и дългокраки, тъмни на цвят и с дълги изящни вратове. В очите им грееше неестествена за животно интелигентност, а храбростта им очевидно беше завидна, защото се сражаваха наравно с господарите си, танцуваха около въздушното меле и се втурваха да стъпчат всеки враг, който изгубеше височина.
Ездачите носеха брони като на Фелисе, макар и не в пълния им комплект — между сияйните метални плочки на повечето конници прозираше подплата от кожа или дебел плат. Мечовете им също бяха като нейния, освен тях носеха копия и лъкове.
Тя ги наричаше мерсери, име, което беше смътно познато на Стенуолд.