— Ще имате достатъчно време да попитате местните — изтъкна Аланмост. — А ако успеете и да докарате неколцина, за да свалим „Момата“ от дървото, ще съм ви дълбоко благодарен.
Стенуолд кимна и погледна отново към замъка. Питаше се кой ли е щурмувал стените му и дали обитателите му са чували някога за Равнините. И което беше по-важно — дали въпросните обитатели са видели светлия балон на „Момата“, заседнал в клонаците като непослушна луна, и какво ще направят, ако са го видели.
— Ще слезем — потвърди той. — Трябва да разберем колко остава до Суон Рен и дали не сме се отклонили от курса. Йонс, оставям те да се оправяш сам с ремонта. Дестрахис, Фелисе, време е да си заработите прехраната.
— Удобствата на пешеходците явно не са приоритет тук, във Федерацията — отбеляза Стенуолд, след като прегази поредната затлачена от бурени тераса. Местните растения, омесени с високата трева, до едно бяха покрити с къси власинки, от които кожата по ръцете на Стенуолд се покри с обрив и той, волю-неволю, нахлузи тежките си занаятчийски ръкавици, защото единственият начин да се катери нагоре беше да си помага, като се хваща за храстите.
Замъкът сякаш изобщо не се приближаваше. Първоначалната му преценка за разстоянието явно се оказа погрешна, но през далекоглед всичко изглежда близо.
Стояха на върха на поредното възвишение — решили бяха да се движат по права линия въпреки стръмния терен, защото обиколният маршрут в ниското със сигурност щеше да ги отведе встрани от целта. Земята наоколо, така варварски терасирана, изглеждаше странна и чужда в очите на Стенуолд.
— Защо им е трябвало да обезобразяват така хълмовете?
Дестрахис го погледна учудено.
— Това е обработваема земя, майстор Трудан.
Стенуолд вдигна високо вежди.
— Е, значи реколтата им от бурени е първокласна. Не знам какво друго да кажа.
— Добре де, било е обработваема земя — призна Дестрахис. — Поне от пет години е изоставена, може и от повече. Чудя се къде ли точно се намираме.
— И аз — каза Стенуолд и пое по нанадолнището. Земята беше осеяна с големи буци и всяка крачка по стръмния склон беше изпитание за ставите му. Чувал беше за стъпаловидното земеделие, разбира се. От племенницата си знаеше, че молецородните го използват масово поради липса на място. Очаквал беше, че Федерацията, с нейните обширни и незасегнати от индустриалното производство територии, ще е по… по-натурална някак. А тук всяка педя земя носеше белезите, позараснали макар, на драстична човешка намеса. Дори му се беше сторило, докато стоеше на поредното възвишение, че съзира поток, врязал се прав като конец през хълмистия терен. Плавателни канали? Водните кончета нямаха нито автовозила, нито релсови пътища, така че изграждането на канали изглеждаше логично, но да изсечеш няколко квадратни мили гора му се струваше безумно. — Много земя има тук. Толкова ли не са могли поне един хълм да оставят на мира?
Дестрахис сви рамене. Дългите му крака се справяха с лекота с неравния терен. Всъщност Стенуолд май беше единственият, който срещаше затруднения.
— Ефективност — обади се Фелисе Миен, с което толкова изненада Стенуолд, че той спря посред крачка, осъзнал, че това е първата дума, която чува от нея, откакто са поели на път. Не, откакто се беше върнал от Сарн.
— Когато имаш да храниш много гърла, терасирането е по-ефективно — продължи Фелисе с тон на детска учителка. — Тези тераси са изградени преди много столетия и всяко следващо поколение земеделци е поддържало и поправяло стореното от своите майки и бащи.
— Много гърла? — подхвърли Стенуолд и погледна към Дестрахис, който оглеждаше смутено пейзажа.
Фелисе вдигна глава, но Стенуолд нямаше представа дали изобщо е чула въпроса му.
— И на мен не ми харесва — съгласи се паякородният. — Но поне се открива ясна гледка към замъка, а той, изглежда, е единственият ориентир по тези места. Надявам се, че не сме попаднали в някоя окупирана от осородните провинция. Това би било… забавно, като си помисли човек.
— Наблюдават ни — отбеляза безизразно Фелисе.
— Къде? — Ръката на Стенуолд инстинктивно посегна към играчката, която си беше донесъл от Колегиум и която носеше на ремък през рамото си с цевите нагоре.
— Напред и наляво — отвърна жената водно конче.
Стенуолд съобрази, макар с известно закъснение, указаната посока и хвърли предпазливо поглед натам.
— Никого не виждам.
— Там са.
— Сигурно са хора от замъка, излезли да видят новодошлите — предположи той и направи поредната си тромава крачка по стръмния склон. — Или измъчвани от чувство на вина земеделци, които възнамеряват да продължат делото на своите бащи и майки.
— Замъкът е изоставен — заяви без грам колебание Фелисе.
— Откъде… познаваш ли това място? — попита я Стенуолд.
— Майстор Трудан — намеси се със странен тон Дестрахис, — когато огледахте замъка през далекогледа си, забелязахте ли признаци на човешко присъствие?
— Ами, замъкът си стои.
— Замъците по принцип си стоят, майстор Трудан. — Паякородният сви устни. — Даже когато са изоставени от десетилетия.