И ето я тук, вдигнала ръка да почука на… на какво? Молецородните не си падаха по врати, предпочитаха арковидните входове, които се редяха един след друг от стая в стая, истински лабиринт от помещения към планинските недра, и навсякъде владееше отвратителен студ. Малкото врати в Тарн бяха скрити паравани и тайни плочи, които се плъзгаха в каменните стени и за чието присъствие никой външен не би се досетил. Студът също не притесняваше местните, нищо че изглеждаха толкова крехки. Имперските войници бяха навлечени с палта и увити с шалове, дъхът им се къдреше във въздуха, докато се оплакваха един на друг от студа, а в същото време молецородни слуги припкаха край тях по сандали и с тънки туники.
Чу се звук от стъпки, сянка прекъсна леещата се откъм стаята треперлива светлина и Талрик застана на прага — все още с имперската си броня, осороден сред осородни.
„Това беше грешка“ — реши тя. Странно, но той като че ли беше на същото мнение. Когато я видя, на лицето му се изписа горчиво изражение, примирено дори.
— Какво? — попита го инстинктивно тя.
— Ще прощаваш, но ти идваш при мен, а не обратното — каза той и отстъпи назад. Че усети топлината в стаята. Огнището беше напалено, имаше и цели четири лампи — малко имперски уют сред чуждоземския мрак.
— Аз… искаше ми се да поговоря с някого, с когото ще да е — поде тя. — Молецородните не ме харесват, не ми позволяват да стоя при Ахеос, а с твоите сънародници нямам за какво да си приказвам.
Талрик вдигна високо вежда при последните й думи и тя побърза да му се сопне:
— Знаеш какво имам предвид.
— Така е, знам. — Той се върна при писалището, отрупано с документи, някои навити на рула и завързани, други разтворени и затиснати с полирани камъни. — Трябва ли да се лаская обаче?
— Мога да си тръгна, ако искаш — предложи тя, а Талрик стана отново. Имаше странно изражение на лицето си.
„Дали не е самотен?“ Не, не беше това. Изражението му беше като на човек, който е научил интересна новина и иска да я сподели с някого. С когото и да е. „Явно сме добре дошли в Тарн“, помисли си Че.
— Какво има? — попита гласно, разбута някакви документи от една пейка и седна. Странно й беше да поема инициативата от него, да го види толкова разтърсен, и то тук, сред собствените му хора.
— Какво те накара да дойдеш точно сега? — попита той, но въпросът му беше реторичен. — Челядинка Трудан, как изобщо успяваш да опазиш главата си? Отдавна някой трябваше да те е убил. Нямаш и грам усет къде и кога е безопасно да се появиш. Не, ти просто се натрисаш където ти падне като някой… като бръмбар. Точно така те залових аз в Хелерон, така те хвана и Малкан след Битката при релсите. Чух, че и в Соларно си се измъкнала на косъм, така че как изобщо си между живите?
Че не можа да прецени дали Талрик наистина е ядосан, а комай и той не беше наясно. Ала думите му я накараха да се замисли и изведнъж й стана още по-тъжно.
— Не ми липсват ранени приятели — призна тя. — Може би нося лош късмет на хората около себе си.
— Значи носиш лош късмет, но самата ти успяваш да избегнеш последствията му — заключи той. — Челядинке?
— Викай ми Че.
Той примигна насреща й.
— Ако ще използваш по-фамилиарно обръщение от „госпожице Трудан“, нека е Че. Защото си нямаш представа какво е да носиш товара на име като Челядинка.
Талрик дълго я гледа втренчено, а после устата му по своя воля се кривна в усмивка.
— Е, сигурно си права — отстъпи той.
— Талрик… — започна тя, а после спря и се замисли. — Талрик. Виждам, че си си намерил ниша тук. Ако Ахеос се оправи и двамата с него си тръгнем от Тарн… не виждам какво ще те спре да останеш.
Усмивката му изчезна, а с нея и колебливият му гняв.
— Собствените ми хора, ето какво. — Седна отново и бутна неволно с ръка няколко свитъка от бюрото. — Издадена ми е смъртна присъда, Челя… Че. Нека е Че, щом искаш. Рано или късно, и по-скоро рано, отколкото късно, непременно ще попадна на човек, който ме познава. Някой от Рекеф или от армията, кой знае. Опитах се, признавам, да намеря обратен път към своите. — Нова усмивка, този път изпълнена единствено с горчивина. — Когато бяхме в Джерез. Опитах се да продам богомолкородния и другите. Опитах се да проявя лоялност към Империята. Но Империята не желае моята лоялност. Човекът, към когото се обърнах, ме позна и се опита да ме убие. Същото можеше да се случи и тук. Все още може да се случи — всеки път, когато пристигне ново имперско попълнение. Или пък в гарнизона има таен агент на вътрешната служба, който някой ден ще види капитан Манус и ще се сети за майор Талрик. Знаеш ли какво съм аз, Че?
Тя поклати мълчаливо глава.