Поглед в мрака

Разпитваше го молецородна със сурово лице на границата между младостта и средната възраст. Придружаваха я млад писар и жена с тояга. Тоягата определяше носителката като охрана, макар че присъстващите осородни никога не биха се досетили. Сигурно бяха забранили да се носи оръжие в града, предположи Ахеос, но в техните очи тоягата не заслужаваше внимание.

— Разбрах, че си агент на Рекеф — каза първата жена, като се постара да вложи въпросителна нотка в гласа си, колкото да стане ясно, че все още не са го осъдили като предател. Присъствието на лекарите вече го беше навело на този извод, но предпазливостта никога не беше излишна. Току-виж се оказало, че само въображаемата му връзка с имперския завоевател го предпазва от гнева на собствените му хора.

— Само това ли сте разбрали? — попита Ахеос. Гласът му още не беше укрепнал, но той нарочно говореше по-тихо, отколкото му беше по силите, така че жената да се напряга за всяка негова дума. На този етап думите бяха единственото му оръжие.

— Ти си Ахеос — отвърна тя, — и не си си тръгнал оттук, покрит със слава. Всъщност цяло чудо е, че изобщо си успял да напуснеш Тарн. За последната година си успял да се превърнеш от посредствен ученик в откровен отцепник. А накрая… ето те пак тук.

Той се постара да прикрие чувствата си.

— Нима човек не може да се върне у дома? Отсъствах известно време, вярно е, но не знам да са ме осъждали на изгнание.

Жената хвърли поглед през рамо, но не към придружителите си, което подсказа на Ахеос, че разговорът им стига и до друг — някой от скририте, навярно, — който можеше да е навсякъде в Тарн.

— Пред вратата няма осородни стражи — каза тя, — така че разговорът ни ще бъде чут само от наши хора. Или от мои хора, може би ще е по-правилно. Ти наистина ли продължаваш да твърдиш, че молецородните от Тарн са твоят народ?

— Да.

— Значи не си агент на Рекеф или на осоидите.

— Изводът ви е правилен.

И да беше усетила намека за пренебрежение, жената с нищо не го показа. Гледаха се един друг с безизразни лица.

— Ситуацията в града е деликатна. Не бихме искали по коридорите и в залите на Тарн да тръгне агитатор и да сее хаос.

— Предпочитате да си останете роби?

— Разликата между роб и господар не се долавя от пръв поглед.

Последното го накара да се замисли. Лицето й беше все така неразгадаемо, но нещо в тона й подсказваше, че в Тарн се случват неща, за които той не подозира.

Жената отново хвърли поглед през рамо и Ахеос присви очи. Този й навик беше странен и ненужен. Навик на човек, който е прекарал дълго време далеч от сънародниците си. „Къде обаче?“ Отговорът бързо изплува в съзнанието му. „Била е в Империята, ето къде. Какво става тук?“

Решил беше, че ги наблюдават, но явно имаше и друго. Жената, изглежда, получаваше указания от наблюдаващия я скрир и тези указания не й допадаха особено. Уж каменното й изражение започна да му разкрива разни неща.

— Аз съм Зареа — обяви неочаквано тя.

Ахеос затаи дъх и изчака пулсът му да се успокои — факт беше, че неговите хора не съобщаваха току-така имената си. Научаването на нечие име ти даваше сила. Да ти се представят официално означаваше, че те признават най-малкото за равен. Постъпката на Зареа беше знак, че му се дава достъп до нещо специално.

— Какво става тук? — попита я той.

— Знаеш много за случващото се в Равнините, нали?

— Знам това-онова.

Тя го изгледа замислено.

— Не си достатъчно силен да ставаш от леглото.

— Вече съм по-силен, но не толкова, вярно е.

— Скоро ще се почувстваш по-добре и когато това стане, искам да те запозная с един човек.

Той я изгледа с подозрение.

— И кой е този човек?

Устата й най-сетне се разтегли в лека усмивка.

— Кой друг, ако не новият ни господар, губернаторът на Тарн?

Че спря пред вратата на Талрик, внезапно обзета от колебание. Сигурно имаше и друг вариант, но молецородните я бяха изгонили от лечебницата с отровни погледи и тихи подмятания за „омразния враг“.

Коридорите на Тарн винаги се бяха отличавали с атмосфера на враждебност, освен когато Ахеос крачеше до нея. Дори с подсиленото си от Изкуството зрение, за което не беше пречка обичайната тъмнина на молецородните обиталища, светът наоколо й беше свят на враждебни погледи, демонстративно извърнати глави и осородни войници, които я оглеждаха с подозрение на светлината на фенерите си. По-добре изобщо да не виждаше.

Постояла беше известно време пред един прозорец в скалното лице, вперила поглед в поройния дъжд, изливащ се косо върху импровизираното летище, където „Сатър“ клечеше в компанията на десетина имперски машини. Дъждът помрачи още повече настроението й. Копнееше да полети със собствените си криле като при дебюта си последния път, когато се озова в Тарн.