Читаем Покани ме да вляза полностью

Покани ме да вляза

Беше очаквал нещо… страховито. Нещо от рода на ужаса, който бе изживял в болницата. А това малко, окървавено човече с вид на парцалена кукла очевидно не би могло даже да се надигне от ваната, камо ли да нарани някого. То беше дете. Ранено дете.

Все едно гледаш как любим човек умира мъчително от рак, а после ти показват ракова клетка под микроскоп. Толкова нищожна.

Това ли? Това нищожно нещо е убило човек? Съсипало сърцето ми?

Той изхлипа, главата му клюмна и се удари във ваната с приглушено изкънтяване. Не можеше. Не. Да убие дете. Спящо дете. Просто не можеше. Въпреки…

Ето защо е оцеляло.

То. То. Не е дете. То.

То се бе нахвърлило на Виргиния… то беше убило Йоке. То. Създанието тук пред него. Създанието, което ще го извърши пак, ще убие други хора. Това създание не е човек. То дори не диша, но все пак сърцето му бие — като… като на животно в зимен сън.

Помислѝ за другите.

Отровна змия сред хората. Да не го убивам само защото в момента изглежда беззащитно?

Но не това го накара да вземе окончателно решение. Случи се, когато отново погледна лицето — лицето с тънък слой кръв — и му се стори, че то… се подсмихна.

Радва се на стореното зло.

Не, край!

Вдигна кухненския нож над гърдите му, леко се дръпна назад, за да замахне, и…

— АААА!

Оскар изкрещя.

Онзи не се стресна — само застина, извърна глава към Оскар, каза бавно:

— Трябва да го направя. Разбираш ли?

Позна го. Един от пияниците, живееше някъде наблизо, Оскар понякога го поздравяваше.

Какво търси тук?

Но нямаше значение. Важното е, че пияницата държеше нож, насочен право към гърдите на Ели, който лежеше гол във ваната.

— Недей!

Пияницата завъртя глава надясно, наляво, по-скоро като че търсеше нещо по пода, отколкото като несъгласие.

— Не…

И пак се извърна към ваната, към ножа. Оскар искаше да обясни. Че това във ваната е негов приятел, че е негов… че му носи подарък, че… че това е Ели.

— Чакай…

Върхът на ножа отново докосна гърдите на Ели — още малко и щеше да прободе кожата. Оскар изобщо не знаеше какво прави, когато пъхна ръка в джоба на якето си и извади кубчето, показа го на пияницата.

— Виж!

Лаке го мярна с крайчеца на окото си — като внезапно нахлуване на цветове в цялата чернота и сивота, която го обграждаше. Макар и обзет вече от твърда решителност, той не се сдържа и завъртя глава да погледне какво е.

Някакво кубче в ръката на момчето. Весели цветове.

Изглеждаше направо абсурдно в тази обстановка. Папагалче сред гарвани. За миг остана като хипнотизиран от цветовете, после пак погледна към ваната, към ножа, опрян между ребрата.

Остава само да натисна…

А!

Очите на създанието бяха отворени.

Той се напрегна, за да забие дълбоко ножа, и внезапна болка се взриви в слепоочието му.

Нещо изтрещя вътре в кубчето, когато единият му ъгъл удари пияницата по главата, и то изскочи от ръката на Оскар. Човекът падна странично, приземи се върху една от тубите, която се плъзна изпод него и се удари във ваната с барабанно издумкване.

Ели седна.

От вратата Оскар го виждаше само отзад. Косата му лепнеше сплескана на тила, а гърбът му беше жива рана.

Пияницата понечи да стане, но Ели не толкова скочи, колкото изпадна от ваната право в скута му — дете, допълзяло до татко си за утеха. Обхвана с ръце врата му и го дръпна към себе си, за да му пошепне нещо нежно.

Оскар отстъпи назад от банята, когато той впи зъби в шията на човека. Ели беше с гръб към него и не го беше видял. Човекът обаче го виждаше и го гледаше, не го изпускаше от очи, докато Оскар отстъпваше назад към коридора.

Прости ми…

Оскар не успя да издаде нито звук, каза го само с устни, преди да се дръпне, да се скрие от погледа му.

Когато човекът закрещя, беше с ръка на бравата. После звукът рязко секна, сякаш някой му бе затиснал устата.

Оскар се поколеба. После затвори вратата. И я заключи.

Мина през коридора, без да поглежда надясно, влезе в хола.

Седна на фотьойла.

Затананика си, за да заглуши шума от банята.