Покани ме да вляза

Погледът му запълзя по детското тяло, което малко по малко се появяваше на дъното на ваната. Ръце, сключени на гърдите. Колене. Лице. Последната кръв изтече в канала с приглушено бълбукане.

Тялото пред очите му бе тъмночервено; лепкаво, слузесто като новородено. Имаше и пъп. Но не и полов орган. Момче или момиче? Нямаше значение. Щом погледна отблизо лицето със затворените очи, той веднага го разпозна.

* * *

Оскар искаше да се затича, но краката му се вцепениха. Отказваха.

Пет дълги черни секунди бе мислил, че ще умре. Че ще го бутнат. Сега мускулите му още не знаеха, че е жив.

По пътя от училището към спортния салон той съвсем се предаде.

Искаше да полегне. Например да се свлече по гръб в онези храсти. Якето и подплатеният панталон щяха да го предпазят от бодливите клони, вейките меко ще го подхванат. Обаче бързаше. Секундната стрелка нервно обикаляше по циферблата.

Училището.

Тъмночервена ръбеста тухлена фасада. Мислено прелетя като птица през коридорите, стаите. Йони беше там. И Томас. Седяха си на чиновете и му се хилеха подигравателно.

Той се наведе, погледна си обущата.

Връзките им бяха мръсни, едната бе на път да се развърже. Металната кукичка горе на глезена се беше изкривила. Стъпваше малко патраво, затова изкуствената кожа се беше износила и на двата форта от вътрешната страна. Но явно щеше да доизносва тези обуща цялата зима.

Студен мокър панталон. Той вдигна глава.

Няма да им дам да победят. Няма. Да им дам. Да победят.

По краката му изшуртя нещо топло. Правите хоросанови линии на тухлената фасада се изкривиха, размазаха се, изчезнаха, щом се затича. Стъпваше в локвите, краката му жвакаха и пръскаха. Земята се понесе под него и сега му се струваше, че земното кълбо се върти твърде бързо, той не смогваше.

Краката го понесоха и наоколо се заредиха високите блокове, старият магазин „Консум“, фабриката за кокосови сладки, по инерция влетя в двора, подмина входа на Ели и стигна до своя.

Едва не се блъсна в един полицай на влизане. Онзи разпери ръце, хвана го.

— Охо. Ама че бързаш!

Оскар онемя. Полицаят го пусна, погледна го… подозрително?

— Тук ли живееш?

Оскар кимна. Никога преди не беше виждал този полицай. Определено изглеждаше симпатичен. Не. Имаше лице, което Оскар при други обстоятелства би сметнал за симпатично. Полицаят се почеса по носа и каза:

— Ами, знаеш ли, тук… се е случило нещо. В другия вход. Та обикалям да поразпитам дали някой не е чул нещо. Или видял.

— Кой… кой вход?

Полицаят посочи с глава входа на Томи и внезапната паника на Оскар се стопи.

— Ей там. Не във входа, а в мазето. Случайно да си чул или забелязал нещо наоколо. Тия дни?

Оскар поклати глава. Мислите му се вихреха в такъв хаос, че всъщност не мислеше за абсолютно нищо, но подозираше, че страхът изригва от очите му, съвсем видим за полицая. И той наистина се наведе, погледна го изпитателно.

— Всичко наред ли е?

— … Да.

— Няма страшно де. То всичко… свърши. Не се бой. Вашите вкъщи ли са?

— Не. Мама. Не.

— Добре. Засега съм тук, така че… може пък да се сетиш, ако си забелязал нещо.

Полицаят му отвори вратата, която беше заградил:

— Заповядай.

— Не, първо само да…

Оскар се обърна и възможно най-непринудено тръгна към входа на Ели. Пътьом се обърна и видя полицая да влиза във входа му.

Хванали са Ели.

Брадичката му затрепери, зъбите му затракаха неясно морзово послание, което усети чак в гръбнака си, когато отвори входната врата на Ели и продължи нагоре по стълбите. Дали са запечатали вратата й?

Кажи ми да вляза.

Вратата беше открехната.

Ако полицаите са били тук, защо са оставили вратата отворена? Така не се прави, нали? Той безшумно я дръпна, промъкна се в антрето. Вътре беше тъмно. Кракът му се удари в нещо. Пластмасова бутилка. Първо помисли, че в нея има кръв, после видя, че е спирт за горене.

Дишане.

Някой дишаше.

Движеше се.

Шумът идваше от коридора при банята. Оскар тръгна напред, предпазливо, крачка по крачка, прехапа устни, за да не му тракат зъбите, и треперенето се пренесе в брадичката, шията, усети го в отскоро набъбналата адамова ябълка. Свърна зад чупката на коридора и надникна към банята.

Не е полицай.

Човек със захабени дрехи бе коленичил до ваната, наведен над нея, Оскар не го виждаше оттук. Зърна само мръсен сив панталон, износени обувки с опрени в пода върхове. Долния ръб на палто.

Това е онзи!

Но той… диша.

Да. Откъм банята се чуваха хрипливи вдишвания и издишвания и Оскар се промъкна по-близо, без да му мисли. Малко по малко пред очите му се откри по-голямата част от банята, той почти се провря вътре и видя какво става.

Лаке не можеше да го направи.

Тялото на дъното на ваната изглеждаше съвсем безпомощно. Не дишаше. Той сложи ръка на гърдите му и установи, че сърцето бие, но само с два-три удара в минута.