Покани ме да вляза

Лари седеше на фотьойла, зяпаше лениво някакъв курс по испански. Неестествени хора в нагласени ситуации се движеха по екрана и водеха следния диалог: „Yo tengo un bolso.“11 — „Qué hay en el bolso?“12

Морган наведе глава и слънцето блесна в очите на Лаке, той замижа, чу Лари да се упражнява:

— Ke haj en el balsa.

Апартаментът миришеше на непроветрено от цигарения дим и прахта. Бутилката беше изпита и оставена празна на холната масичка до препълнения пепелник. Лаке се вгледа в обгорените петна от цигари по масичката, те се плъзгаха пред очите му като кротки бръмбарчета.

— Ona kamisa y pantalånes13.

Лари се изкиска:

— Панталонес.

Не му повярваха. Тоест да, повярваха, но отказваха да приемат случилото се в неговата версия.

— Спонтанно самозапалване — каза Лари, а Морган го накара да го изговори на срички.

Спонтанното самозапалване е точно толкова научно доказано, колкото и вампирите. Ще рече, никак.

Но предпочетоха да приемат безумното му обяснение с минимум намеса. Без намерение да го подкрепят. Морган изслуша съсредоточено разказа на Лаке за случилото се в болницата, но като се стигна до идеята да унищожат причинителя на всичко това, гой заяви:

— Какво искаш — да станем ловци на вампири? Ти, аз и Лари. Да грабнем колове и кръстове и… Не, извини ме, Лаке, ама ми е малко… трудно да си го представя, така де.

А реакцията на Лаке при вида на недоверчивите им, дистанцирани лица беше:

Виргиния щеше да ми повярва.

И отново го прониза болка. Той самият не бе й повярвал и ето че тя… Би предпочел да прекара години в затвора за евтаназия, отколкото да живее цял живот с тази неизличима сцена.

Тялото й се гърчи в леглото, кожата й почернява, дими. Болничната й нощница се замята, триъгълникът й се заголва. Тръбната конструкция на леглото дрънчи от конвулсиите й, когато бедрата й започват да подскачат в безумен акт с невидим любовник, горят, тя крещи, стаята се изпълва с мирис на опърлено, на изгорено, ужасените й очи се взират в моите, след миг се нажежават, побеляват, пукат се…

Лаке изпи повече от половината бутилка. Морган и Лари не го спряха.

— … Панталонес.

Лаке опита да стане от дивана. Главата му тежеше. Той се подпря на масичката, надигна се тромаво. Лари скочи да му помогне.

— Лаке, да беше поспал малко.

— Не, трябва да се прибирам.

— Че какво ще правиш у вас?

— Трябва… имам да свърша нещо.

— Да не е свързано с онова… за което говореше?

— Не, не.

Морган влезе от балкона, когато Лаке се затътри към антрето.

— Ехо! Накъде така?

— Прибирам се.

— И аз идвам.

Лаке се извърна, помъчи се да запази равновесие, да си придаде по-трезвен вид. Морган отиде до него, готов да го хване, ако залитне. Лаке поклати глава, потупа го по рамото.

— Искам да остана сам, разбери. Искам да остана сам. Това е.

— Ама ще можеш ли да се оправиш?

— Ще се оправя.

Лаке взе да кима, не можеше да спре, наложи си да прекрати това клатене на главата, за да се махне оттам, излезе в антрето, обу се и си облече палтото.

Знаеше, че е доста пиян, но му се беше случвало толкова пъти, че беше развил един вид рутина, сякаш освобождаваше движенията си от мозъка и ги пускаше на автопилот. Би могъл дори да поиграе на микадо, без ръката му да трепне — поне някое време.

Откъм стаята чу гласовете на приятелите си.

— Дали не е по-добре да?…

— Не. Щом така казва, трябва да го уважим.

Излязоха в антрето да го изпратят. Прегърнаха го малко непохватно. Морган хвана ръцете му, наведе глава, за да го погледне в очите:

— Но без глупости, нали? За всичко можеш да разчиташ на нас, знаеш го.

— Да, да. Не, не.

Долу пред входа се спря за миг, погледна към слънцето, спряло над върха на един бор.

Никога повече няма да мога… слънцето…

Смъртта на Виргиния, начинът, по който бе умряла, тежеше като олово в гърдите му на мястото, където преди беше сърцето му, превиваше го с бремето си. Следобедната светлина навън му се виждаше като подигравка. Минувачите, които се движеха спокойно под слънцето… подигравка. Гласовете. Говореха си за ежедневни неща, сякаш нямаше опасност… Навсякъде, по всяко време…

И вас може да нападне.

До будката стоеше някакъв човек, подпрян пред прозорчето, говореше си с продавача. Лаке видя как от небето пада нещо черно, вкопчва се в гърба му…

По дяволите…

Спря се пред изложените вестници, премигна, помъчи се да види ясно снимката най-отпред. Ритуалният убиец. Лаке изсумтя презрително. Нали знаеше каква е истината. Но…

Разпозна лицето. Това беше…