Покани ме да вляза

Морган дърпаше толкова дълбоко от цигарата, че когато угаси фаса в лехата пред входа на болницата, на Лари му оставаше половината. Морган пъхна ръце в джобовете, направи няколко крачки по паркинга, изпсува, когато стъпи в кишеста локва и чорапът му се намокри през дупката на подметката.

— Лари, имаш ли някви кинти?

— Както знаеш, аз съм с инвалидна пенсия и…

— Знам де! Та имаш ли кинти?

— Защо? Не давам назаем, ако…

— Не, не, не! За Лаке. Ако го зарадваме с… нали знаеш.

Лари се изкашля и укорително погледна цигарата си.

— Какво… ще му олекне ли?

— Да.

— Ами… не знам.

— К’во не знаеш? Дали ще му олекне? Защото нямаш кинти или защото си стиснат и не ти се дават?

Лари въздъхна, закашля се от поредното дръпване, изкриви лице и угаси цигарата с крак. После вдигна фаса и го пусна в саксия с пясък, погледна си часовника.

— Морган, осем и половина сутринта е.

— Да де, след няколко часа. Като отворят.

— Добре, ще видим.

— Значи ти се намират кинти.

— Няма ли да влизаме вече?

Минаха през въртящата се врата. Морган среса с пръсти косата си и закрачи към жената на рецепцията, за да се информира къде е Виргиния, а Лари се спря да погледа декоративните рибки, които се лутаха сънливо в голям бълбукащ цилиндър.

Морган дойде след минута, изтръскваше кожената си дреха, сякаш нещо бе полепнало по нея:

— Тъпа квачка! Не иска да каже.

— Е, би трябвало да е в интензивното.

— Там не пускат ли да се влиза?

— Пускат понякога.

— Гледай ти, колко си бил наясно!

— Наясно съм.

Тръгнаха към интензивното отделение, Лари знаеше пътя.

Много от „познатите“ му лежаха или бяха лежали в болница. Понастоящем само в „Сабатсберг“ имаше двама, без да се брои Виргиния. Морган подозираше, че с хора, които Лари бе срещал бегло, той се поопознаваше или направо ставаха приятели едва когато те попаднеха в болница. Тогава се сдушваше с тях и ходеше да ги навестява.

Защо го правеше — да, точно това се канеше да го попита Морган, когато стигнаха вратите на интензивното, бутнаха ги и зърнаха Лаке в дъното на коридора. Седеше в кресло само по долни гащи. Ръцете му стискаха страничните облегалки, а той се взираше в стаята отсреща — там трескаво влизаха и излизаха някакви хора.

Морган подуши въздуха.

— Мамка му, да не ги кремират още тук? — и се засмя. — Проклетите умерени. Сигурно са мерки за намаляване на разходите. Нека болницата има грижата за…

Млъкна, когато стигнаха до Лаке. Лицето му беше прежълтяло, очите — зачервени, невиждащи. Морган усети нещо нередно и остави Лари да започне. Него не го биваше за такива работи.

Лари се приближи до Лаке, сложи ръка на рамото му.

— Здравей, Лаке. Как си?

Суетня в съседната стая. Прозорците, които се виждаха от вратата, зееха широко отворени, но въпреки това в коридора се усещаше кисела миризма на пепел. В стаята беше задимено и някакви хора си говореха на висок глас, жестикулираха. Морган долови думите „отговорност на болницата“ и „трябва да се помъчим да“…

Нататък не чу, защото Лаке извърна глава, втренчи се в тях, все едно бяха двама непознати, и каза:

— … Трябваше да се досетя…

Лари се надвеси над него.

— За кое е трябвало да се сетиш?

— Че ще се случи.

— Какво се е случило?

Очите на Лаке се проясниха, той погледна към стаята, която плуваше в мъгла и беше като неистинска, и отвърна просто:

— Тя изгоря.

— Виргиния?

— Да. Тя изгоря.

Морган направи няколко крачки към стаята, надзърна вътре. Пресрещна го възрастен мъж с авторитетен вид.

— Извинете, но това тук не е цирк.

— Не, не. Аз само…

Морган беше на път да изтърси нещо остроумно, например, че си търси боата, но се въздържа. Във всеки случай бе успял да види. Две легла. Едното с намачкани чаршафи и изритано настрана одеяло, сякаш някой бе изскочил от него много бързо.

Другото бе покрито с дебело тъмносиво одеяло от долния край чак до възглавницата. Дървената табла в горната част на леглото бе потъмняла от черни сажди. Под одеялото се различаваха очертанията на невъобразимо слаб човек. Глава, гръден кош, таз — единствено това се виждаше. Останалите очертания бяха като гънки по самата завивка.

Морган разтърка очи с такава сила, че очните му ябълки потънаха някой и друг сантиметър навътре в черепа.

Вярно е. По дяволите, вярно е!

Огледа се в коридора с кого да сподели изумлението си. Забеляза старец, подпрян на количка за ходене, за която бе закачена система. Той също опитваше да надзърне в стаята. Морган направи крачка към него.

— К’во гледаш, дядка? Искаш ли да ти сритам проходилката?

Старецът тръгна да отстъпва назад стъпка по стъпка. Морган сви юмруци, овладя се. После си спомни нещо, което бе видял в стаята, завъртя се рязко и се върна там.

Онзи, който преди малко го бе изгонил, тъкмо излизаше.

— Извинете, но…

— Да, да, да… — Морган го избута от пътя си — Само да взема дрехите на авера, ако няма проблем. Или си мислите, че трябва да седи отвън гол цял ден, а?

Човекът скръсти ръце, остави го да мине.